Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (3)

I

Боговете бродят сред бурята. Малката Фия го знаеше, защото майка й често и разказваше истории за безсмъртните: как копията на Арес, бога на войната, могат да бъдат видени в мълнията и как чукът на Хефест причинява гръмотевицата. Когато морето се разлютеше, това означаваше, че Посейдон плува под вълните или се е качил на теглената си от делфини колесница и броди из Великата зеленина.

С тези мисли осемгодишното момиченце се опитваше да успокои страховете си, докато се катереше с мъка по калния склон към светилището. Избледнялата й износена туника не я предпазваше от пищящите ветрове и силния дъжд откъм брега на Кипър. Дори главата й бе измръзнала, защото преди десет дни майка й отряза златните й коси, за да я отърве от въшките и бълхите. Въпреки това слабото тяло на Фия бе все така покрито с рани от ухапвания. Повечето просто я сърбяха, но глезенът й, където я бе ухапал плъх, оставаше подут и я болеше. Коричката постоянно се чупеше и от раната не спираше да тече кръв.

Ала това бяха малки проблеми и не тревожеха детето, докато се катереше към високото светилище. Когато майка й се разболя вчера, Фия изтича при лечителя в центъра на града. Той ядосано й каза да стои далеч от него. Не посещаваше прокълнатите от боговете с бедност, и едва я изтърпя да му обясни как майка й не може да стане от леглото, как цялото й тяло гори и я боли.

— Иди при някой жрец — каза й накрая.

Фия изтича през пристанището до Храма на Асклепий и се нареди на опашката с останалите чакащи за помощ и напътствия. Всеки от чакащите носеше някакъв дар. Мнозина държаха глинени гърнета със змии в тях, други водеха малки кучета, трети носеха храна и вино. Когато накрал я пропусна ха през високите врати, я посрещна млад мъж, който я запита какъв дар е донесла. Тя се опита да му каже за болестта на майка си, но той я отпрати и извика следващия по ред — старец, който носеше дървена клетка, в която гукаха два бели гълъба. Фия не знаеше какво да стори и се върна у дома. Майка й беше будна и говореше с някого, когото момиченцето не можете да види. После започна да плаче. Фия също се разплака.

Бурята дойде с падането на здрача и детето си спомни, че боговете бродят по света в такова време. Затова реши сама да говоря с тях.

Светилището на Аполон, Повелителя на сребърния лък, се намираше близо до яростното небе и Фия си помисли, че боговете могат да я чуят по-добре, ако се качи до него.

Сега, докато нощта ставаше все по-студена, тя се разтрепери и се разтревожи да не би дивите кучета, бродещи сред хълмовете, да уловят миризмата на кръвта, капеща по глезена й. Препъна се в мрака. Удари коляното си в един камък и извика. Когато беше малка и се наранеше, винаги тичаше при майка си, а тя я прегръщаше и галеше, докато болката си отиде. Но това беше във времето, когато живееха в по-голяма къща с голяма градина, пълна с цветя, а всичките й чичовци бяха богати и млади. Сега бяха стари и раздърпани. Не носеха хубави подаръци, а само по няколко медника. Вече не оставаха да се смеят с майка й. Всъщност почти не говореха. Идваха само нощем. Отпращаха Фия навън и скоро си тръгваха. А напоследък не идваха никакви чичовци. Нямаше подаръци, нито медници и почти никаква храна.

Фия се качи по-нависоко. На върха на хълма видя назъбената скала, която ограждаше светилището. Скута на Аполон, така го наричаха. Майка й разказваше, че златокосият бог на слънцето някога е почивал тук, преди да отлети обратно на небето със своята огнена колесница.

Детето бе почти на предела на силите си, докато се катереше с мъка по стръмния склон. Виеше й се свят от изтощение и се препъваше по камъните. Мълния озари небето. Ярката светлина разкри фигура, застанала на самия край на високата скала с вдигнати ръце, и Фия извика. Краката й поддадоха и тя се свлече на земята. В този миг облаците се разпръснаха и луната просветна между тях. Богът свали ръце и бавно се обърна, а дъждът блестеше по голия му торс.

Фия го зяпаше с широки от уплаха очи. Дали това бе Повелителят на сребърния лък? Със сигурност не, защото косата на този бог бе дълга и тъмна, а за Аполон казваха, че има къдрици от златна слънчева светлина. Лицето му бе красиво и сурово, а очите — бледи и твърди. Фия погледна към глезените му с надеждата да види там крилца, което би означавало, че това е Хермес, пратеникът на боговете. Той беше приятел на смъртните.

Ала крилца нямаше.

Богът я приближи и тя видя, че очите му са невероятно ярки и сини.

— Какво търсиш тук? — запита той.

— Ти богът на войната ли си? — Гласът й трепереше.

Той се усмихна.

— Не, не съм.

Заля я вълна на облекчение. Могъщият Арес не би излекувал майка й. Той мразеше смъртните.

— Майка ми е болна, а аз нямам дарове — каза тя. — Но ако я излекуваш, ще работя неуморно и ще ти нося много дарове. Цял живот.

Богът й обърна гръб и тръгна обратно към края на скалата.

— Моля те не ме оставяй! — извика тя. — Майка ми е болна!

Той коленичи и измъкна иззад един камък тежко наметало, а после седна до нея и я уви с него. Вълната бе много мека.

— Дошла си до светилището, за да търсиш помощ за майка си ли? — попита той. — Посетил ли я е лечител?

— Не поиска да дойде — каза тя на бога. — Затова отидох в храма, но нямах дар. Отпратиха ме.

— Ела. Заведи ме при майка си.

— Благодаря ти. — Фия се опита да стане. Краката й поддадоха и тя падна непохватно, а кръвта оцапа скъпото наметало. — Съжалявам. Съжалявам.

— Не се притеснявай — отвърна той и я вдигна на ръце. После заслиза по дългия път към града.

 

 

Някъде по време на пътуването Фия заспа с глава, облегната на рамото на бога. Събуди се чак когато чу гласове. Той говореше с някого. Момиченцето отвори очи и видя огромна фигура, вървяща редом с бога. Другият мъж бе плешив, но имаше разклонена брада. Когато видя, че е будна, й се усмихна.

Сега се приближаваха до къщите и богът я попита къде живее. Фия се почувства засрамена, защото това бяха хубави къщи с бели стени и червени покриви. А двете с майка й живееха в колиба в пустошта отвъд. Покривът течеше и в тънките дървени стени имаше дупки, през които плъховете успяваха да влязат. Подът беше пръстен и нямаха прозорци.

— Сега съм по-добре, наистина — каза тя и богът я свали на земята. После тя го поведе към дома си.

Когато влязоха, няколко плъха се разбягаха от майка й. Богът коленичи на пода до нея и докосна челото й с длан.

— Жива е — каза той. — Занеси я обратно в къщата, Вол — нареди на приятеля си. — Ще дойдем скоро.

Богът хвана Фия за ръката и заедно тръгнаха през града към дома на лечителя.

— Той е много сърдит човек — предупреди го Фия, когато богът удари дървената врата с юмрук.

Лечителят отвори рязко и се надвеси през прага.

— Какво, в името на Хадес…? — започна той. После видя тъмнокосия бог и Фия веднага забеляза как държанието му се промени. Мъжът сякаш се смали. — Извинявай, господарю — каза той и сведе глава. — Не знаех…

— Събери си билките и церовете и ела незабавно в дома на Фаедра — прекъсна го богът.

— Разбира се. Веднага.

После отново тръгнаха, но този път по дългия лъкатушещ път към хълма и домовете на богатите. Силите на Фия започнаха отново да й изневеряват. Богът я вдигна на ръце.

— Ще ти намерим някаква храна — каза той.

Когато най-накрая стигнаха целта си, момиченцето зяпна удивено. Намираха се пред дворец с прекрасна градина, заобиколена с висока стена. От всяка страна на огромния вход имаше високи червени колони. Щом влязоха, видя, че подът е украсен с разноцветни камъни и стените бяха изрисувани в картини в ярки цветове.

— Това твоят дом ли е? — попита тя.

— Не. Но живея тук, когато съм в Кипър.

Богът я отнесе в стая с бели стени в задната част на къщата. Там имаше млада жена със златиста коса, облечена в зелена роба, поръбена със златни нишки. Беше невероятно красива. Богът я заговори и я представи на детето като Фаедра.

— Дай на Фия нещо за ядене — каза й той. — Аз ще изчакам лечителя и ще видя как е майката.

Фаедра се усмихна на момиченцето и донесе малко пресен хляб и мед. След като се нахрани, Фия благодари на жената и известно време седяха в тишина. Детето не знаеше какво да каже.

Фаедра си наля чаша вино, към което добави вода.

— Ти богиня ли си? — попита накрая Фия.

— Някои мъже са ми казвали, че съм — отвърна жената с широка усмивка.

— Това твоят дом ли е?

— Да. Харесва ли ти?

— Много е голям.

— Така е.

Фия се наведе напрел и протеина:

— Не зная обаче кой бог е той. Отидох до светилището и го видях. Да не би да е Повелителя на сребърния лък?

— Той е повелител на много неща — отвърна Фаедра. — Искаш ли още хляб?

— Да, благодаря.

Жената и каза да си вземе, а после донесе кана студено мляко и напълни една чаша. Фия я изпи. Вкусът беше неописуем.

— И така — продължи жената. — Майка ти се е разболяла и ти си отишла до светилището, за да потърсиш помощ. Там е много високо и опасно. А има и глутници диви кучета.

Момиченцето не знаеше как да отговори, затова не каза нищо.

— Била си много смела — каза накрая Фаедра. — Майка ти има късмет. Какво стана с косата ти?

— Майка ми я отряза. Имам бълхи. — Отново почувства срам.

— Тази нощ ще ти приготвя баня. И ще намерим някакви мазила за тези ухапвания и драскотини по ръцете ти.

Междувременно богът се върна. Беше сменил дрехите си и сега носеше бяла туника до коленете, поръбена със сребро. Дългата му черна коса бе прибрана назад и завързана на опашка.

— Майка ти е много слаба — каза той. — Но сега спи. Лечителят ще идва всеки ден, докато не се оправи. И двете можете да останете тук, докато желаете. Фаедра ще намери работа на майка ти. Това отговаря ли на молитвите ти, Фия?

— О, да — каза момиченцето. — Благодаря ти.

— Тя се чудеше дали не си Аполон — вметна Фаедра с усмивка.

Мъжът коленичи до Фия и тя погледна в ярките му сини очи.

— Името ми е Хеликаон — каза й. — И не съм бог. Разочарована ли си?

— Не — отвърна момиченцето, макар че всъщност беше.

Хеликаон се изправи и се обърна към Фаедра.

— Идват търговци. Известно време ще съм зает с тях.

— Все още ли планираш да отплаваш за Троя утре?

— Трябва. Обещах на Хектор, че ще присъствам на сватбата му.

— Сега е сезонът на бурите, Хеликаон, а пътят по море е почти цял месец. Това обещание може да ти струва скъпо.

Той се наведе и я целуна, а после излезе от стаята.

Фаедра седна до Фия.

— Не се разочаровай, малка моя. Той наистина е бог. Просто не го знае.