Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (43)

II

Скалната пътека беше стръмна и коварна, покрита със сипеи, които непрекъснато се движеха под сандалите му. Хеликаон се отпусна внимателно на плажа, а после се загледа към вълните, докато не видя тъмната глава на Касандра, подаваща се до лъскавите сиви тела на два делфина. Слънцето се издигаше високо в яркосиньото небе. Момичето го видя и му помаха. Той отвърна на поздрава, а после отиде до една скала и седна.

Срещата с Приам го бе разтревожила. Царят беше арогантен и Хеликаон никога не го бе харесвал. Но беше и опитен. Вярваше, че Микена се готви да нахлуе някъде на изток с цялата си сила, а аргументите му бяха убедителни. Народ, който живееше заради войната, винаги търсеше нови местности за завладяване и плячкосване. А изтокът бе примамваща награда. Хетите водеха няколко войни едновременно. Битките с ашурийците, еламитите и каситите бяха изсмукали силите им, а сега и египетското нашествие във Финикия допълнително намаляваше ресурсите им.

Откъм морето повя освежаващ ветрец и Хеликаон пое дълбоко дъх, вкусвайки солта във въздуха. Касандра още плуваше, но той не я извика. В щастливите дни, които бе прекарал с Хектор, тя често оставаше да спи при тях и той се бе научил, че принцесата не е дете, което обича заповедите.

Затова сега просто я чакаше в тишината под слънцето. След малко видя, че Касандра плува обратно към брега. Тя излезе от водата, вдигна туниката си от скалата, на която я бе проснала, и се облече. После дотича по пясъка до мястото, където стоеше Хеликаон. Касандра беше слаба и дребна, с деликатно лице и тънки кости и един ден щеше да се превърне в много красива жена. Дългата й тъмна коса бе гъста и буйна, а очите — приятна смес от сиво и синьо.

— Делфините са разтревожени — каза тя. — Морето се променя.

— Променя ли се?

— Става по-топло. Това не им харесва.

Той почти бе забравил колко особено е детето и как невинаги може да разграничи измислицата от реалността. Понякога нощем тя бродеше из градините и сякаш си говореше със стари приятели, въпреки че с нея нямаше никой.

— Радвам се да те видя отново, Касандра.

— Защо?

Очите й бяха широко отворени и въпросът бе зададен напълно невинно.

— Защото си ми приятелка, а аз винаги се радвам да видя приятели.

Тя седна на камъка до него и сви колене пред себе си. Подпря се с лакти на тях и се загледа в морето.

— Големият е Кавала — каза му, сочейки към делфините. — Онова там е жена му Вора. Заедно са вече от пет миграции. Не знам колко време е това. Мислиш ли, че е много?

— Нямам представа — отвърна той. — Майка ти има гости. Чудеше се дали няма да искаш да ги видиш.

— Не обичам гости — каза момичето и разтърси дългата си черна коса. Захвърчаха капки вода.

— И аз съм гост — отбеляза Хеликаон.

Касандра кимна, както винаги със сериозно изражение.

— Да, предполагам, че си. Значи греша, Хеликаон, защото теб те харесвам. Кои са другите?

— Лаодика и годеницата на Хектор, Андромаха.

— Тя стреля с лък — каза Касандра. — И е много опитна.

— Андромаха?

— Да.

— Не знаех това.

— Майка ми ще умре скоро. — Думите бяха изговорени без чувство, студени и отчуждени.

Той насили гласа си да остане спокоен. При всеки друг подобно изказване щеше да го вбеси, но Касандра не можеше да бъде съдена според общоприетите правила.

— Това не те ли натъжава?

— Защо трябва да ме натъжава?

— Не я ли обичаш?

— Естествено, че я обичам. Тя е най-добрият ми приятел. Мама, ти и Хектор. Обичам и трима ви.

— Но когато умре, няма да можеш да я видиш повече, нито да я прегърнеш.

— Естествено, че ще мога, глупчо! Нали някога и аз ще умра.

Хеликаон се умълча. Морето бе спокойно и красиво, а тук, в тишината на Залива на Херкулес, имаше чувството, че целият свят е мирен и спокоен.

— Преди сънувах, че ще се ожениш за мен — каза Касандра. — Когато бях малка. Преди да започна да разбирам. Мислех, че ще е чудесно да живея с теб в дворец.

Той се засмя.

— Доколкото си спомням, тогава искаше да се омъжиш и за Хектор.

— Да — отвърна тя. — И това щеше да е много хубаво. Египетските братя и сестри се женят, ако не знаеш.

— Но се отказа от мен — каза той с усмивка. — Защото си ме чула да хъркам, нали?

— Ти не хъркаш, Хеликаон. Спиш по гръб с разперени ръце. Преди стоях и те гледах. И слушах сънищата ти. Винаги бяха плашещи.

— Как слушаш сънища?

— Не зная. Просто го правя. Обичам този залив. Много е спокоен.

— А тогава ще ми кажеш и защо реши да не се омъжваш за мен?

— Никога няма да се о мъжа. Съдбата ми е друга.

— След няколко години ще си промениш решението. Когато пораснеш. Сега си само на единадесет. Обзалагам се, че докато станеш на моята възраст, светът ще ти се струва много различен.

— На всички ще се струва различен — отвърна Касандра. — Но аз ще съм мъртва преди това и ще бъда с майка си.

Хеликаон потрепери.

— Не казвай това! Децата не бива да говорят за смъртта толкова спокойно.

Сивите й очи се вгледаха в неговите и той видя тъгата в тях.

— Ще стоя върху камък, високо в небето, и трима царе ще са там с мен. И ще ви виждам далече долу. Камъкът ще ме отведе до звездите. Ще бъде велико пътешествие.

Хеликаон се изправи.

— Трябва да вървя при майка ти. Тя ще се радва, ако дойдеш с мен.

— Тогава ще я зарадвам — каза Касандра.

Обърна се и погледна залива.

— Ще дойдат точно тук — прошепна. — Точно както Херкулес. Само че този път корабите им ще изпълнят залива. Докъдето поглед стига, до края на хоризонта. И на този плаж ще има кръв и смърт.