Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (19)

I

Одисей гледаше вървящия към „Ксантос“ Хеликаон. Гигантът Зидантас отиде с него, нащрек за още микенски убийци. Господарят му хвана едно въже и се изкатери по кораба.

Тази вечер няма да има повече насилие, помисли си Одисей.

Мисълта, че някой може да убие Хеликаон, го караше да трепери. Той бе обикнал момчето по време на двете години, прекарани на борда на „Пенелопа“. Първите няколко седмици бяха трудни. Одисей Нямаше проблеми с убийството за печалба. Някога се бе занимавал и с пиратство и грабежи. Но мисълта да убие младия принц го отвращаваше. Вместо това наблюдаваше момчето с все по-бащински чувства, радвайки се на новооткритата свобода на младежа и изпитвайки гордост, докато той преодоляваше страховете си с постоянство. Надвиваше ги ден след ден, един по един. Катереше се по мачтата при силни ветрове, за да помогне да вдигнат платното с посивяло от ужас лице. Стоеше с меч в ръка, докато пиратският кораб се приближаваше и нападателите скачаха през парапета, надавайки бойни викове. После се хвърляше в мелето, когато всичките му инстинкти крещяха да избяга долу и да се скрие. Но най-вече гребането му спечели сърцата на екипажа. Кожата на дланите на Хеликаон беше мека и винаги, когато поемаше греблата, ръцете му кървяха. Никога не се оплакваше, просто превързваше раните и продължаваше да гребе. Одисей успя да се убеди, че бащата на момчето ще отхвърли мислите за убийство, щом види прекрасния млад мъж, в който се превръщаше синът му.

Докато един ден на борда на „Пенелопа“ не се качи убиецът Карпофорус.

Сега го чакаха още убийци. Одисей погледна към високата скала. Дали трябваше да му отправи по-ясно предупреждение? Може би трябваше да каже на Хеликаон за кървавата награда, която Агамемнон даваше за главата му?

Отговорът беше „не“. Одисей нямаше врагове, а това бе рядкост в тези свирепи времена. Никога не заемаше открито страна, а оставаше неутрален, и това го правеше добре дошъл във всяко пристанище. Това невинаги беше лесно. Когато Алектруон му каза, че иска да убие Златния, Одисей бе силно изкушен да изпрати предупреждение, но не го направи. За щастие всичко приключи добре. Алектруон бе мъртъв, което не представляваше голяма загуба за света, а Одисей си спечели чудесно синьо наметало на погребалните игри, като надви Мерион в стрелбата с лък. Но сега смъртта на Хеликаон струваше двойно теглото на едър мъж в злато. Мнозина царе биха го продали и за по-малко.

Не след дълго видя, че Хеликаон слиза от големия си кораб. Носеше тъмносиня туника до коленете и къс меч на кръста. Зидантас държеше огромна сопа. Одисей се усмихна. Значи е разбрал, помисли си с облекчение. Хеликаон и Зидантас тръгнаха към мястото, където Аргуриос и Глаукос седяха до огъня на „Ксантос“. Двамата микенци станаха, за да се присъединят към Златния. Носеха броните и оръжието си.

Един млад мъж с дълга златна коса мина пред погледа на Одисей. Държеше за ръката красива жена, която му се усмихваше. Изведнъж обхвана кръста на момичето и го притегли към себе си. Тя се засмя и наклони глава назад, приемайки целувката. Одисей се усмихна.

Като дете мечтаеше да стане красив и елегантен като това момче, да има онази външност, на която мъжете завиждаха и по която жените припадаха. Вместо това стана едър и набит, и твърде космат. Сега дори раменете му бяха обрасли.

Не, боговете, в своята безкрайна мъдрост, бяха решили, че Одисей трябва да е грозен. Смяташе, че в този план е вложено много мислене, защото бяха постигнали ефекта с неподправена гениалност. Ръцете му бяха твърде дълги, дланите — твърде широки. Краката му бяха криви като на ездач на тесалийско пони. Дори зъбите му не бяха симетрични. А Пенелопа през смях бе посочила, че едното от ушите му е по-голямо от другото. Но след като бяха създали подобна смесица, поне един от боговете се бе смилил над него. Защото имаше дарбата на разказвач. Можеше да разкаже приказка със зашеметяващи подробности и сложност и умееше да разбира публиката не по зле, а може би и по-добре, отколкото усещаше промяната на търговските ветрове. Където и да спуснеше котва, тълпите се струпваха около него в очакване на момента, в който ще благоволи да започне разказа си. Понякога им казваше, че е уморен, или твърдеше, че вече без друго знаят всичките му истории. Тогава те започваха да се молят и да викат. Накрая той въздъхваше и представлението започваше.

В историите му се криеше магия. Одисей разбираше това, макар и да не можеше да разбере защо и как работят заклинанията. Това бяха измислици, който водеха до истини. Неговият заместник Биас се дуеше като паун, след като капитанът му разказа как е хвърлил копието, счупило крилото на демона, който преследвал кораба им. След това Биас прекарваше много от свободното си време в упражнения с хвърляне на копие. Стана толкова добър, че си спечели робиня на погребалните игри за смъртта на Алектруон.

Последното лято, когато „Пенелопа“ бе нападната от пирати, всички от екипажа се бориха като истински герои, за да са достойни за историите, които Одисей разказваше за тях. След победата се събраха около него, хвалейки се със смелостта си и нетърпеливи да включи това приключение в следващото си представление.

Но магията на онова, което Одисей наричаше „златната лъжа“, сработи най-добре с Хеликаон. Той се присъедини към екипажа на „Пенелопа“ като изплашен младеж. Мъжете обаче се отнесоха към него като към младия герой, скочил от скалата, за да спаси водача им. Обикнаха го и очакваха велики дела от него. Той, от своя страна, извърши тези дела и се оказа достоен за очакванията им. Великата измислица стана велика истина. Лъжата за смелостта се превърна в героична реалност. Хеликаон, корабният изтърсак, се превърна в Хеликаон авантюриста. Изплашеното момче стана безстрашен мъж.

Одисей се излегна на пясъка, загледан в звездите. Даровете, които получаваше като разказвач, започваха да превишават печалбата му от търговия из Великата зеленина. Миналата година, в дома на Агамемнон, в Лъвската зала, той разказа велика и епична история за мистериозен остров, управляван от царица вещица, която превърнала мъжете му в прасета. Историята продължи цялата вечер и никой не напусна залата. Накрая Агамемнон му подари две златни чаши с изумруди и рубини. Същата нощ царят прониза смъртоносно един пиян микенски благородник, който бе подложил разказа му на съмнение.

„Колко любопитно, мислеше си Одисей. Човек, разказал огромни лъжи, е надарен със злато и скъпоценни камъни, а друг, който предлага истината, получава кинжал в окото.“

След представление винаги му беше трудно да заспи, въпреки силната умора, която се настаняваше върху него като мечка. Завъртя се на една страна, а после стана. Накрая тръгна към морето. Приклекна и оформи лице от мокрия пясък. Както винаги, се опита да улови красотата на жена си Пенелопа. Както винаги, се провали. Използваше плоската страна на кинжала си, за да оформи чертите, дългия прав нос и пълните устни, после с върха на острието създаде впечатление за коса. Внезапно един дълъг черен червей проби скулптурата. Одисей отскочи назад. Гадинката пропълзя по лицето в пясъка и отново се закопа надълбоко.

Търговецът се засмя сам на себе си, че толкова се е стреснал от най-обикновен червей.

После в ума му започна да се оформя история. Жена със змии, вместо коса, живееща на таен остров, скрит от мъгла. „Пенелопа“ спряла там, за да търси прясна вода. Един човек от екипажа изчезнал и останалите тръгнали да го търсят. Но намерили само кости… Не! Това съм го правил твърде често, помисли си той. Ще открият… Превърнал се е в статуя. Погледна в лицето на змиекосата жена и плътта му се вкаменила. Одисей се усмихна.

Погледна към стръмната планинска пътека.

— Късмет, момче! — прошепна той.