Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (75)

I

Портите бяха затворени, първата битка — приключила, и Аргуриос стоеше на двора пред двореца. По стените над него четиридесетима орли, въоръжени с фригийски лъкове, чакаха следващата атака. Зад гърба си чуваше заповедите, разнасящи се откъм царския мегарон. Стоеше мълчалив и с натежало сърце.

Бе дошъл тук като микенски престъпник, решен да моли Приам да му позволи да се ожени за дъщеря му, само за да се озове насред граждански война. Мисълта за битката не го тревожеше. Бе прекарал целия си съзнателен живот, калявайки се с бой. Онова, което го безпокоеше, докато чакаше тихо в спокойствието преди клането, бяха приближаващите се микенски войни. Ако Агамемнон се бе съгласил да подкрепи Агатон с малък отряд, той щеше да е съставен от най-добрите бойци в армията му. Аргуриос щеше да е водил битки с повечето от тях, щяха да са празнували победи заедно и да са скърбили за падналите си другари. В ума му заплуваха лицата на Калиадес Високия, Менидес Копиеносеца, Банокъл Едноухия, Ерутрос Шегаджията, Аякс Черепотрошача…

Дали сега те не се приближаваха към цитаделата?

И ако бе така, как можеше той — един микенски войн — да вдигне оръжие срещу тях?

Способен ли бе да прониже високия Калиадес и да го гледа как пада? Или да прати Банокъл в Подземния свят?

И все пак тези мъже идваха да убият бащата на жената, която обичаше. А каква щеше да е нейната съдба, ако успееха? Поне на този въпрос можеше да отговори. Макар самият Аргуриос никога да не бе изнасилвал жена, знаеше, че подобно нещо е често срещано след битка.

Изпълни го гняв, когато си представи подобна съдба за Лаодика. „Не, няма да го допусна, реши той. Ще извадя сърцето на самия Агамемнон, преди да позволя да я наранят.“

Той бързо отиде до укреплението и изкачи двадесетте стъпала до мястото, където Полидорус бе коленичил зад назъбената стена. Аргуриос вдигна глава над парапета и огледа откритото пространство отвъд. Не се виждаха войници, но в сенките виждаше струпвания в тесните улици на осемдесетина крачки разстояние.

— Ще търсят стълби — предупреди Микенецът.

— И ще намерят много — отвърна войникът. — В Троя винаги някой строи нещо.

Самите стени едва надвишаваха височината на двама високи мъже. Ако врагът разположеше каруци до тях, бойците щяха да са в състояние да скочат и да се хванат за ръба. Аргуриос погледна обратно към двореца. Горе и вляво от вратите имаше дълъг балкон с широки прозорци. Ако врагът успееше да отвори портите, можеха да донесат стълбите си до стената на двореца и да нахлуят директно на горните етажи. С достатъчно мъже микенецът щеше да удържи външните стени дни наред. А с триста опитни войни — да защитава двореца от цяла орда. Беше ужасно да имаш подобна крепост и толкова малко войници, които да я бранят. — Ще вляза вътре — каза той на Полидорус. — Трябва да изуча мегарона и да планирам защитата му. Ако ни нападнат, преди да съм се върнал, пратете няколко залпа по тях и задръжте първата атака. Това е жизненоважно.

— Ще ги удържим, Аргуриос — измърмори Полидорус — цяла нощ, ако трябва.

— Няма да е цяла нощ. Ще ти обясня всичко, щом се върна.

Войникът се усмихна.

— Нещо, което да разказвам на децата си, когато пораснат, а? Че съм се бил до Аргуриос.

— Имаш деца?

— Още не. Но човек трябва да мисли в перспектива.

Микенецът слезе на бегом по стълбите до двора. Когато влезе в мегарона, видя, че всички врати, освен главните, са барикадирани. Приам седеше на трона си, облечен в изкусно изработена броня, украсена със злато и сребро. В ръцете си държеше шлем с висок гребен. Навсякъде наоколо имаше въоръжени мъже. Почти бяха оголили стените от щитове и копия. До царя стоеше принц Диос. Той не носеше броня, но имаше меч на колана си.

Аргуриос ги приближи и Приам вдигна поглед.

— Кучетата избягаха ли? — попита той, вече трезвен, Въпреки че очите му бяха зачервени и уморени.

— Не, царю. Събират стълби. Ще дойдат скоро. Трябват ни стрелци на външния балкон над вратите. Тридесет ще ни стигнат. Ще нареди на мъжете по стените да отстъпят до мегарона, когато започне истинската атака.

— А кой си ти, че да раздаваш заповеди? — попита рязко Диос, а очите му заблестяха гневно.

— Той е Аргуриос — каза Приам спокойно. — И се бие на моя страна.

— Трябва да извадим всички на външните стени — възкликна раздразнено принцът. — Можем да ги удържим.

— Ти какво мислиш, Аргуриос? — попита царят.

— Ако имахме триста мъже, бих се съгласил с принц Диос. Но при толкова малко рискуваме да ни обкръжат. Ако минат зад нас, ще ни нарежат на парчета. Трябва да имаме път за отстъпление, който да издържи възможно най-дълго. Планът ми е да удържим стената за първата атака, а после тихо да отстъпим. Когато дойдат отново, ще ги ударим със залпове от стрелците на балкона.

— А после барикадираме вратите? — попита Приам.

— Не, царю. Оставяме ги отворени.

Приам се изненада.

— Обясни ми тази стратегия!

— Врагът може да ни достигане по много начини. През вратата към дворцовите градини, например. Или ако донесат стълби и се изкачат до балкона. Могат да минат и отзад. А ние искаме да ни атакуват там, където сме най-силни. Те няма да са в състояние да устоят на поканата на отворените врати. Ще бъдат привлечени като мухи на конско лайно и ще ги задържим там. Поне докато пристигнат микенците.

— В името на фуриите, татко, как можеш да му вярваш? — извика Диос. — Той също е микенец.

Аргуриос си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Така е, принце. Повярвай ми, в момента ми се ще да бях навсякъде другаде, но не и тук. Ако микенците успеят, аз ще бъда убит заедно с всички вас. Имаме много малко време за подготовка и никакво за лични вражди.

Той се обърна към царя.

— Ако имаш по-добър човек от мен, който да оглави защитата, посочи го, за да се отдръпна и да се бия, където ми кажат.

— Аз съм царят — отвърна Приам студено. — Сам ще си оглавя защитата. Да не ме мислиш за слабак? Някаква антика, неспособна да вдигне меч?

— Изобщо не поставям под съмнение силата и уменията ти — каза Аргуриос. — Но ако аз бях начело на нападателите, бих се молил на всички богове да постъпиш именно така. Ако ти умреш, те печелят. Всички до един ще се опитват да те убият. Бронята ти блести като слънцето и всяка атака ще се насочи към теб. Всяка стрела, копие и меч ще те търсят. Мъжете ти ще се бият смело… но само докато има цар, за който да го правят.

В този момент Хеликаон влезе в мегарона и застана до Диос.

— Блокирахме задните входове — каза той, — но няма да издържат дълго. Какви са заповедите ти?

Приам помълча за известно време.

— Аргуриос ме съветва да се оттегля от битката. Какво ще кажеш ти?

— Добър съвет. Този бой няма да бъде само за двореца, но и твоята защита.

— Нека аз застана начело на твое място, татко — помоли Диос.

Приам поклати глава.

— Имаш твърде малко опит, а и, както каза Аргуриос, сега нямаме време за спорове. Мъжете ще те последват, Еней. В това съм сигурен. Самият Аргуриос също е известен сред цялата Велика зеленина като стратег и боец. Какво предлагаш ти?

— Нямам голям опит в обсадите, а още по-малък в микенските бойни тактики — отвърна Хеликаон. — Бих приел водачеството на Аргуриос.

— Така да бъде. — Внезапно Приам се разсмя. — Един микенски приятел начело на защитата на моята цитадела? Харесва ми. Когато спечелим, можеш да ме помолиш за всичко и ще го получиш. Е, на твоите заповеди сме, Аргуриос.

Микенецът се завъртя към Диос.

— Ти ще командваш защитата на горните балкони. Вземи тридесет добри стрелци, както и мъжете с най-малко броня. Стените на балкона ще ги пазят от стрели. Врагът ще донесе стълби. Дръжте ги на разстояние колкото можете по-дълго, а после отстъпете към мегарона и ще се оттеглим в горните сгради отзад.

Лицето на принца бе пребледняло и на него се четеше едва удържана ярост.

— Изпълнявай! — отсече Приам.

— Това е лудост — отвърна Диос, — но ще ти се подчиня, татко. Както винаги.

С това той се оттегли.

— Нека огледаме бойното поле — каза Аргуриос и тръгна да обикаля мегарона. Приам и Хеликаон го последваха. Микенецът достигна подножието на стълбите. Бяха достатъчно широки да могат на тях да се бият двама войни, застанали рамо до рамо. После погледна към коридора горе и надясно от стълбището.

— Ще разположим стрелци там. Те ще виждат добре мегарона. Трябват ни колкото се може повече стрели. Копия също, ако имаме достатъчно. Какво има отвъд онзи коридор?

— Покоите на царицата — отвърна Приам. — Те са обширни и просторни.

Аргуриос се качи по стълбите, следван от царя и Хеликаон. В стаите горе видя Лаодика, легнала на напоения с кръв диван, и седналата на пода до нея Андромаха. Мислите за защитата изчезнаха от ума му. Той свали шлема си, отиде при принцесата и взе ръката й в своята. Тя отвори очи и се усмихна широко.

— Какво стана? — попита я микенецът.

— Раниха ме — отвърна Лаодика. — Но не се тревожи. Няма ми нищо. — Тя го погали по лицето. — Радвам се, че си тук. Говори ли с татко?

— Още не. Не мога да остана с теб. Имам твърде много за вършене. Ще се върна веднага, щом мога. Сега почивай.

Той целуна дланта й и стана на крака. Едва когато се върна при царя и Хеликаон, видя шока, изписан по лицето на Приам. Аргуриос ги подмина и тръгна към задното стълбище. После се обърна и прекоси множеството стаи.

— Балконите са недостъпни — каза той. — Така че врагът ще е принуден да дойде през мегарона. Мисля, че можем да удържим тракийците на вратите. Микенците вече са друга работа.

— Можем да отстъпим до стълбите — каза Хеликаон.

— Така и ще направим, но моментът трябва да е много внимателно подбран — отвърна Аргуриос и тръгна към коридора над стълбите. — Трябва да ги държим разгневени, да ги принудим да идват срещу ни. Не бива да им даваме време да спрат и да помислят. Сторят ли го, ще осъзнаят, че този коридор е ключът към победата. Веднъж влязат ли в мегарона, достатъчно е да донесат стълбите си и да се качат там. По този начин ще подминат стълбите и ще ни обкръжат.

— И как мислиш да ги държиш разгневени? — настоя да разбере Приам.

— Щом ме видят, ще тръгнат към мен. Аз ще съм тяхна цел и фокус на атаката им. Ще отстъпим към стълбите, а те ще се втурнат след нас. После сърцата им ще се изпълнят с гордост и бойна ярост. Ще стоиш ли до мен, Хеликаон?

— Да.

— Добре, защото колкото и да желаят да ме убият, няма човек, когото да мразят повече от теб. Видят ли ни заедно, това ще ги заслепи и няма да могат да мислят трезво. А сега трябва да се върна на стената.

— Само един момент — намеси се Приам. — Как така дъщеря ми те поздравява с целувка?

Аргуриос видя гнева в очите на царя.

— Ти каза, че ако оцелеем тази нощ, ще изпълниш всяко мое желание. Желанието ми е да се оженя за Лаодика. Обичам я. Но наистина ли сега е времето да обсъждаме това?

Приам се отпусна, а после се усмихна студено.

— Ако утре сутрин все още съм цар, ще го обсъдим надълго я нашироко.

Микенецът замълча за момент. После се обърна към Хеликаон.

— Организирай защитниците в мегарона. После гледайте стените. Трябва да отблъснем първата атака и да им нанесем тежки поражения. Това ще смути наемниците. Когато моментът настъпи, ни елате на помощ.

— Можеш да разчиташ на мен — каза Хеликаон.

— Дано преценката ти е добра, Златни.

И с тези думи той тръгна към двойните врати и двора зад тях.