Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (48)

I

Есенните месеци се влачеха вбесяващо бавно. Мрачните вечно сиви облаци, редуващи се със свирепи бури, успяха да притъпят дори огнения дух на Андромаха. Тя се опитваше да запълва времето си с приятни занимания, но за жените в двореца имаше малко възможности за забавление. Не им се позволяваше да яздят коне или да посещават вечерните събития в града. Нямаше тържества или събирания за песни и танци. С всеки изминал ден Тера й липсваше все повече и повече и тя мечтаеше за дивата свобода там.

За известно време скуката й се разсея от пристигането на нова временна нощна слугиня — тракийско момиче на име Алезия. Тя проявяваше желание и бе изпълнителна, но близостта на тялото й в широкото легло само напомняше на Андромаха колко и липсва Калиопа. Когато Алезия се върна към обичайните си задължения, принцесата не почувства липсата й, нито се опита да съблазни заместничката й.

Точно преди края на годината Андромаха се сдоби с фригийски лък от Долния пазар. Оръжието беше чудесно изработено и доста трудно за опъване, така че дори тя успя да го овладее бавно. Беше хитро направен от няколко слоя гъвкава кост и дърво и с него й продадоха защитна гривна от полирана черна кожа.

Андромаха се упражняваше с него сред полята северно от града, където мнозина троянски стрелци тренираха уменията си. Днес бе рядко слънчев ден и тя, облечена в бялата си туника до коленете и с леки сандали, се забавляваше вече цяла сутрин. В началото троянските мъже бяха учтиви, но се държаха покровителствено. Когато видяха умението й с лъка, се струпаха около нея, за да обсъждат качествата на оръжието.

На следващия ден Приам я извика в покоите си. Царят бе ядосан и я укори за появата и сред мъже от низшата прослойка.

— Никоя троянска жена от благородно потекло не би ходила полугола сред селяните.

— Аз още не съм троянка — изтъкна Андромаха, опитвайки се безуспешно да прикрие яда си.

— А може и никога да не станеш! Бих могъл да те изпратя у дома ти опозорена и да настоявам за връщане на зестрата ти.

— И каква трагедия само би било това! — отвърна тя.

Очакваше изблик на ярост. Вместо това царят внезапно се разсмя.

— В името на боговете, жено, напомнят ми на Хекуба — цялата дух и огън. Да, много приличаш на нея. — Погледът му се премести върху гърдите й и надолу по тялото. Изведнъж тънката синя рокля, която носеше, й се стори почти прозрачна. Той пое дълбоко дъх и въздъхна бавно. — Не можеш да нарушаваш обичаите на Троя — продължи след малко, леко изчервен, но с по-спокоен тон. — Жените от двореца носят рокли до земята, когато излизат пред хора. Не стрелят с лъкове. Ти обаче можеш да използваш твоя. Мъжете са били впечатлени, което не е никак лошо. Семействата на управляващите родове винаги трябва да впечатляват.

— Не беше трудно — каза тя. — Лъковете, с които ги снабдяваш, са слаби. Липсва им обхват и сила.

— Преди са ни служили добре.

— Бих се изненадала, ако стрела от троянски лък може да прониже дори кожен нагръдник. А в наши дни все повече и повече войни носят тежко снаряжение.

Царят помълча за момент.

— Добре, Андромаха. Днес следобед ще дойдеш с мен дворцовите градини и ще видим колко добре се справя троянският лък.

Когато се върна в покоите си, гледащи към северните хълмове, откри, че Лаодика я чака там. Напоследък не бе толкова приятелски настроена. Всъщност държанието й се промени след срещата с Хекуба. Андромаха го отдаваше на шока от това да види майка си толкова слаба и болна. Но днес принцесата изглеждаше дори по-тъжна от обичайното. Обикновено бе покрита с бижута, но сега носеше само проста неукрасена рокля в бледозелени тонове. Русата й коса, която носеше преплетена със златни и сребърни нишки, се спускаше свободно по раменете. Всъщност, помисли Андромаха, липсата на екстравагантни скъпоценности правеше Лаодика по-привлекателна. Иначе блестящите украшения само подчертаваха нейната обикновеност. Двете се целунаха по бузите за поздрав и Андромаха й разказа за предизвикателството на Приам.

— Имай предвид, че той иска да те унизи — каза Лаодика тихо.

— Какво имаш предвид?

Младата жена сви рамене.

— Обича да го прави. Да кара хората да изглеждат глупаво. Майка ми е същата. Затова и си подхождаха толкова добре.

Андромаха седна до нея и я прегърна.

— Какво не е наред, Лаодика?

— Добре съм. — Принцесата се усмихна насила. — Чувала ли си вести от Хеликаон?

Андромаха се изненада от въпроса.

— Защо бих получавала вести от него?

— О, не зная. Чудех се дали не е пратил някое съобщение, за което да не съм чула. Никой нищо не ми казва.

— Не. Доколкото зная, от Дардания не са пристигали новини.

Лаодика изглеждаше малко по-щастлива.

— Казват, че е убил двадесетина микенци на площада на храма. Като млад бог. Така чух. Имал е два меча и е избил всички нападатели.

Андромаха също бе чула тези очевидни измислици за постиженията на Хеликаон и докато гледаше отплаващия със зората „Ксантос“, беше изпитала някаква загуба. Погледна към Лаодика и разбра, че младата жена е влюбена в Златния. Това я натъжи. Видя как Хеликаон я поздрави в двореца на Хекуба и в действията му нямаше и следа от привличане към принцесата. Да, беше й направил комплимент, но в думите му нямаше и намек за страст. Тогава осъзна защо Лаодика си мисли, че може да са поддържали връзка. Той не бе скрил копнежа си по нея.

— И какво имаше предвид с това, че баща ти ще иска да ме посрами? — попита Андромаха в опит да смени темата.

— Той непрекъснато си играе с хората. Не зная защо. Не го прави с Креуса и Хектор, но всички други страдат, повече или по-малко.

Андромаха се засмя.

— С лъка не може да ме унижи, Лаодика. Гарантирам ти го.

— Ще устрои състезание — каза принцесата. — Ще видиш. Ще използва Диос или може би Агатон. Те са превъзходни стрелци. А татко ще напълни градините с хора, които да гледат как те побеждава някой от синовете му. Ще видиш — повтори тя.

— Ще трябва да са много, много добри — увери я Андромаха. — А и мен тълпите не ме плашат.

— Иска ми се да бях като теб — въздъхна Лаодика. — Ако бях… — Тя се поколеба, а после се усмихна. — Но както и да е. Не съм, така че няма значение.

Андромаха пое ръцете на другата жена в своите.

— Чуй ме. Каквото и да виждаш в мен, знай, че го носиш в себе си. Ти си прекрасна жена и аз се гордея, че си моя приятелка.

— Аз съм прекрасна жена — повтори Лаодика. — Но съм на двадесет и три и без съпруг. Всичките ми красиви сестри, освен Креуса, се омъжиха.

— О, Лаодика! Нямаш представа колко много си приличаме всъщност. Бях най-безличната в семейството си. Никой не ме искаше. Затова баща ми ме прати на Тера. Чак когато малката ми сестра умря, Приам ме прие за жена на Хектор. А ти не си безлична. Очите ти са красиви, а усмивката — омагьосваща.

Лаодика се изчерви. После погледна Андромаха в очите.

— Помня деня, когато Палесте дойде в Троя. Хареса ми, но беше много срамежлива. На баща ми му допадна, но майка ми изобщо не я одобри. Каза, че е недостойна да се омъжи за Хектор. Спомням си как мама обяви, че е била избрана грешната сестра. Дори тогава знаеше за теб.

— Не знаех. Бедната Палесте. Беше много мило момиче.

— Харесваш ли Хеликаон? — попита Лаодика.

Андромаха не искаше да говори за това и се боеше, че истината би развалила приятелството й с принцесата. Но не можеше да излъже.

— Да, харесвам го.

— А той е влюбен в теб. Видях го.

— Мъжете винаги възвеличават онова, което не могат да имат. Аз ще се омъжвам за Хектор, така че нека не позволяваме мислите за мъже да застават помежду ни. Ти си ми приятелка, Лаодика. Обичам те като сестра. И така, ще дойдеш ли с мен в градините? Би ми помогнало, ако имам приятел наблизо.

— Разбира се, че ще дойда. После трябва да ида в Храма на Асклепий. Мама има нужда от опиатите си.

— Ще те изпратя. Имам един малък приятел, който помага там. Казва се Ксандер.

Когато двете жени се появиха в най-голямата от дворцовите градини, беше късен следобед. Лаодика бе познала и вътре се бяха събрали поне сто човека. Андромаха бе срещала много от тях и преди, но дори сега не можеше да си спомни имената на мнозина. Приам седеше на богато украсен стол, поставен на каменен пиедестал. До него стоеше дъщеря му Креуса — чернокоса красавица със стройна и царствена фигура. Очите й, когато погледна Андромаха, бяха студени и излъчваха неприкрито презрение. Изнеженият изгърбен съветник Политес също беше до царя, както и дебелият Антифон и слабият Диос. Андромаха отново бе поразена от приликата му с Хеликаон. До тях имаше и още един мъж, който бе висок, широкоплещест и златокос. Тя не го бе виждала преди.

— Това е полубрат ми Агатон — прошепна Лаодика — Казах ти, че ще има състезание.

В другия край на градините, на около шестдесетина крачки, Андромаха видя малка каруца с широки колела. В центъра й, на един висок кол, бе закачена кожена броня. От двете страни на каруцата бяха завързани дълги въжета.

— Стреляла ли си някога по движеща се цел? — попита Лаодика.

— Не.

— Е, днес ще стреляш. Слугите дърпат въжетата и влачат каруцата напред-назад.

Приам се надигна от стола си и разговорът сред тълпата заглъхна. Агатон и слабият Диос взеха лъкове и отидоха до Андромаха. Лаодика се отдръпна на няколко крачки.

— Днес ще наблюдаваме състезание — обяви Приам с дълбокия си глас. — Андромаха от Тива в полите на Плакос вярва, че троянските лъкове са слаби оръжия и затова ще ни забавлява с върховните си умения. Моите генерали Агатон и Деифоб ще защитават честта на троянските стрелци. И разбира се, победителят ще получи прекрасна награда.

Той вдигна ръка и Креуса пристъпи напред, за да му подаде прекрасно изработен боен шлем, гравиран със сребро и с изрисуван на челото бог Аполон, обтегнал лъка си.

Приам го вдигна високо и следобедното слънце се отрази в лъснатия метал.

— Нека Повелителят на Сребърния лък донесе победа на най достояния! — извика царят.

Андромаха се вбесяваше все повече и повече. Това бе войнска награда, мъжка награда, и предлагането й бе дори повече от прикрита обида към жената стрелец.

— Ще ни удостоиш ли с честта да стреляш първа, Андромаха? — попита Приам.

— Не би било редно, цар Приам — отвърна мило тя. — Сигурна съм, че е редно жената да следва мъжа в този мъжки свят.

— Тогава първи ще е Агатон — каза царят и седна обратно на стола си.

Широкоплещестият принц пристъпи напред и сложи стрела на лъка си. По негова заповед слугите в другия край на градината взеха въжетата и бавно затеглиха каруцата наляво. После мъжете отдясно също затеглиха.

Агатон пусна стрелата и тя уцели кожения нагръдник. Надигнаха се окуражителни възгласи. После дойде ред на Диос. Той също улучи целта. И двете стрели паднаха след удара, което показваше, че не са пробили кожата.

Андромаха взе стрела с черни пера и уви пръсти около тетивата на лъка. Докато гледаше двамата мъже, тя бе преценила времето, което отнемаше за достигане на целта, както и скорост на каруцата. Дори и така обаче й се искаше да бе имала възможност да се упражни няколко пъти. Успокои се и издърпа тетивата. Каруцата се движете пред погледа й. Андромаха се прицели и стреля. Стрелата с черните пера се заби дълбоко в бронята и остана там.

Всеки от стрелците пусна по още шест стрели. Никой не пропусна и накрая бронята приличаше на таралеж. Тълпата вече не внимаваше толкова и скоро последва кратка почивка, докато слугите махаха разкъсаната цел и прибираха стрелите.

Андромаха погледна двамата принцове. Изглеждаха напрегнати и разтревожени. Видя, че Приам говори с някакъв войник, който после се сля с тълпата. Царят стана.

— Тези мижитурки са заговорници — обяви той. — Арестувани са вчера. Упорити предатели, които отказаха да издадат съзаклятниците си.

Андромаха видя затворниците. Бяха в плачевно състояние с подути очи и изцапани с кръв. Тя разбра какво следва и се отдръпна от принцовете. Приам я видя.

— Не ти ли се нрави, момиче? Е, да, това е мъжка работа. — Той отново се обърна към тълпата. — Тези предатели заслужават смърт, но аз съм милостив човек. Въжетата им ще бъдат прерязани. — Царят взе копието на застаналия до него царски орел и го хвърли в тревата на шестдесетина крачки от затворниците. — Ако някой от тях успее да достигне копието, ще бъде прогонен. Пуснете първия! И нека Деифоб да защитава честта ми.

Един войник извади кинжал от колана си и пристъпи към първия затворник — дребен мъж на средна възраст. Той преряза въжето около китките на човека. Мъжът остана неподвижен, загледан с омраза в царя в другия край на градините. После пое дълбоко дъх и се затича несигурно през тревата. Диос вдигна лъка си и тичащият ускори ход. Стрелата го уцели в гърлото и излезе от задната страна на врата му. Той се препъна, а после се килна наляво. Започна да се дави и лицето му стана лилаво. Андромаха извърна поглед, но не можеше да затвори ушите си за гротескните звуци, които умиращият издаваше, докато се бореше за последния си дъх. Накрая дойде и тишината.

— Сега втория! — изрева Приам.

Този затворник беше много едър човек с дълга брада. Той също изгледа царя с омраза. Когато го пуснаха, не се затича, тръгна спокойно през градината. Принц Агатон се прицели. Внезапно мъжът се стрелна вдясно, а после скочи към копието. Агатон пусна стрелата. Тя уцели мъжа в гърдите, но не проби нагръдника. Затворникът не спря да тича. Диос също стреля.

Неговата стрела също намери целта, но мъжът достигна и го вдигна. После се завъртя към Приам и го нападна. Това изненада всички. Един царски орел скочи да препречи пътя му, но затворникът го изблъска с рамо и го събори на земята.

Точно когато достигна царя, една стрела с черни пера се заби в гърба му и прониза сърцето му. Мъжът остана прав за миг, а после падна настрани. Копието издрънча на каменната настилка.

Андромаха снижи фригийския лък и погледна мъжа, когото бе убила. Агатон се приближи до нея.

— Прекрасен изстрел! Ти спаси царя.

Приам прескочи тялото.

— И сега всички можете да видите защо тази жена бе избрана за съпруга на моя Хектор! — изрева той. — Искам да чуя възгласите ви за Андромаха!

Тълпата послушно започна да вика. Царят направи знак на войниците в далечния край на градините и последният затворник бе отведен.

На следващия месец Андромаха научи, че Приам е поръчал хиляда фригийски лъка за стрелците си.