Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (10)

III

Вятърът остана благосклонен и „Ксантос“ се носеше по вълните. Зеленият остров Кипър бавно се изгуби от поглед. На задната палуба до Хеликаон стоеше едрият Зидантас. Със своите петдесет години той бе най-възрастният член на екипажа и беше плавал из тези води вече тридесет и пет лета. За цялото това време, през всички бури и ветрове, не бе пострадал никога досега. Почти всичките му приятели от детинство вече бяха мъртви. Някои се бяха удавили, потънали с разбитите си кораби. Други паднаха жертва на пирати. Двамина се предадоха на кашлящата болест, а един беше убит заради изгубена коза. Зидантас знаеше, че е имал късмет.

Днес се чудеше дали късметът му не го изоставя. „Ксантос“ бе отплавал в средата на деня и макар дружелюбният южен вятър засега да им помагаше, той се безпокоеше.

Обикновено корабите от Кипър тръгваха със зората, прекосяваха най-тясната ивица открито море до каменистия бряг на Ликия, а после намираха защитен от ветровете залив, където да пренощуват. Всички моряци предпочитаха да изтеглят галерите си на плажа по залез-слънце и да спят на суха земя. Екипажът на „Ксантос“ не правеше изключение. Той се състоеше от смели мъже, готови да поемат риск, когато обстоятелствата го изискваха, но всеки от тях бе изгубил приятели и роднини от капризната жестокост на морските богове. Бяха махали за сбогом на другари, вдигнали платна върху спокойни води под синьо небе, за да не ги видят никога повече в този живот. Свирепи бури, коварни брегове, пирати и камениста плитчини — всичко това взимаше своята дан от моряците, които живееха и работеха сред Великата зеленина.

Щом земята изчезна зад хоризонта, екипажът се умълча. Мнозина от гребците излязоха от долната палуба, за да постоят на парапета и да погледат морето. Нямаше много разговори. Също като Калкеус и те се заслушваха в стенанията на гредите и се опитваха да доловят движението на кораба под краката си. Гледаха с изплашени очи хоризонта, търсейки знак за яростта на небесата.

Зидантас не само разбираше, но и споделяше страховете им. Всички знаеха историите на моряците от другите кораби, които се подиграваха на новата галера и отправяха злокобни предупреждения за опасността, чакаща всеки, качил се на борда й. Корабът на смъртта, така я наричаха. Мнозина от по-старите членове на екипажа си спомняха и други големи кораби, построени само за да отплават към гибелта си. Зидантас знаеше какво си мислят: „Ксантос“ изглежда добре сега, но какво ще стане, когато Посейдон заплува под него?

Той погледна към смълчаните мъже и почувства внезапна гордост. Зидантас никога не плаваше със страхливци, той разпознаваше борбеността у хората и винаги внимателно проверяваше всеки екипаж, преди да се присъедини към него. Тези мъже сега се бояха от неизвестното, но ако наистина се разразеше буря или се появяха пирати, щяха да действат храбро и умело. Също както на борда на „Итака“ в деня, когато ги нападна Алектруон.

Споменът за онази битка още го преследваше и той въздъхна.

Белите чайки се носеха над главите им, кръжаха и се спускаха към платното и черния кон. Вятърът се усили. Зидантас погледна към небето. Внезапните бури бяха нещо обичайно по време на есенните месеци и много малко търговски кораби рискуваха с дълги курсове, когато лятото приключеше.

— Ако вятърът се промени… — каза той.

— Само преди два дни имаше буря — отвърна Хеликаон. — Малко вероятно е толкова скоро да последва нова.

— Малко вероятно… но не и невъзможно — измърмори Зидантас.

— Поеми руля, Вол — каза Хеликаон и се отмести. — Ще се почувстваш по-спокоен, когато корабът е под твой контрол.

— Ще се почувствам по-спокоен, ако съм си у дома и седя кротко под лъчите на слънцето — изръмжа Зидантас.

Хеликаон поклати глава.

— Кога пък имаш време да стоиш кротко у дома с тези шест дъщери около теб?

Хетът се отпусна и се усмихна. Няколко от зъбите му липсваха.

— Никога не е кротко — съгласи се той и погледна встрани опитвайки се да разчете движенията на морето. — Движи се по-гладко, отколкото очаквах. Мислех, че ще люлее повече. — Зидантас обви масивната си ръка около руля. — Щях обаче да съм по-щастлив, ако бяхме изчакали зората утре. Сега нямаме време за грешки. Само изкушаваме боговете.

— Ти си хет — отвърна Хеликаон. — Не вярваш в нашите богове.

— Никога не съм казвал това! — промърмори Зидантас, внезапно изнервен. — Може би има различни богове в различни земи. Нямам желание да обидя никой от тях. И ти не би трябвало да го правиш. Особено когато плаваш с нов кораб.

— Така е — отвърна Златния. — Но нашите богове не са толкова безмилостни, колкото твоите. Кажи ми, вярно ли е, че когато един хетски принц умре, изгарят двадесет от войниците му заедно с него, за да го пазят в Долния свят?

— Не, вече не. Това е стар обичай — каза Зидантас. — Макар че египтяните още погребват робите си със своите фараони, доколкото съм чувал.

Хеликаон поклати глава.

— Каква арогантна сбирщина сме всички. Защо един роб или войник трябва да служи на господаря си и след смъртта? Какъв може да е подтикът за това?

— Не зная — отвърна Зидантас. — Никога не съм имал роб и не съм хетски принц.

Хеликаон отиде до парапета на палубата и плъзна поглед по дължината на кораба.

— Прав си. Движи се добре. Трябва да попитам Калкеус за това. Но първо ще поговоря с пътниците ни.

После Хеликаон прескочи трите стъпала до главната палуба и я прекоси до мястото, където стояха микенците.

Дори от позицията си зад руля и без да може да чуе разговора, Зидантас веднага разбра, че по-възрастният от двамата мрази Хеликаон. Той стоеше вкочанен, дясната му ръка галеше дръжката на меча му, а лицето му беше замръзнало в безизразна гримаса. Златният сякаш изобщо не забелязваше злобата на микенеца. Зидантас го видя да говори спокойно и в добро настроение. Когато Хеликаон най-накрая си тръгна, за да потърси Калкеус на носа, брадатият микенец го изгледа с ярост.

Това разтревожи стария моряк. Той бе оспорил решението на Хеликаон, когато преди два дни се съгласи да откара двамата войни до Троя.

— Нека се качат на „Мирион“ — беше му казал. — Наблюдавах как я претовариха с мед. Ще се търкаля като пияна крава. Или ще страдат от морска болест през целия път, или ще свършат на вечеря при Посейдон.

— Построих „Ксантос“ за товар и пътници — бе отвърнал Хеликаон. — А Аргуриос е посланик, отправил се към Троя. Ще бъде неучтиво да му откажа.

— Неучтиво? Досега сме потопили три микенски галери. Те те мразят.

— Пиратски галери — беше го поправил Хеликаон. — И микенците мразят почти всички. Такава им е природата.

Сините му очи се бяха разфокусирали, а изражението — вкочанило. Зидантас добре познаваше тази гримаса и тя винаги смразяваше кръвта във вените му. Връщаше спомени за кръв и смърт, които предпочиташе да държи заключени в дълбоките хранилища на подсъзнанието си.

„Ксантос“ продължаваше да пори вълните. Хетът се наведе над руля. Чувстваше се добре на кораба и започна да се чуди дали пък Лудия от Милет не е бил прав. Страстно се надяваше да е така.

И тогава чу някой от екипажа да крещи:

— Човек във водата!

Зидантас огледа морето отдясно. Първо не видя нищо, освен обширна празнота. После мерна някаква греда, носеща се между вълните.

А в нея се беше вкопчил мъж.