Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (61)

IV

Младият хетски конник препускаше в галоп през равнината, приведен ниско над врата на коня си, а имперското му наметало на зелени и жълти ивици се носеше зад гърба му.

Той погледна отново към умиращото слънце и видя, че се спуска зад хоризонта. Не можеше да язди след мръкване тази непозната земя, Затова се наведе още по-ниско и пришпори коня да тича по-бързо. Беше решен да достигне преди залез.

Яздеше вече от осем дни и бе изтощил пет коня. В началото ги сменяше всеки ден в имперските гарнизони. Но в този некартографиран западен предел на империята нямаше разположени войски и последният жребец трябваше да издържи до пристигането му в града. Откак напусна Салапа — последния цивилизован град в Хетската империя — бе следвал наизустения маршрут: „Дръж изгряващото слънце зад гърба си, а залязващото — между ушите на коня и след четири дни ще видиш огромна планина на име Ида. Мини край северния й склон и ще достигнеш Троя и морето“.

Пратеникът Хузияс никога не бе виждал морето. Всичките си деветнадесет години беше прекарал в и около столицата Хатусас, дълбоко в сърцето на хетските земи. Това бе първото му важно поръчение като имперски вестоносец и той бе решен да го изпълни бързо и ефективно. Но нямаше търпение да види и морето, когато работата за императора бе приключена. Ръката му постоянно докосваше гърдите, за да опипа нервно хартията, скрита под кожената му туника.

Сега яздеше из зелена равнина. Виждаше пред себе си плато, а слънцето се спускаше право към него. Последната светлина се отразяваше от нещо по върховете на платото. Троя е покрита със злато, бяха му казали, но той им се беше присмял.

— За глупак ли ме взимате? — попита. — Ако покривите й са златни, защо бандитите не идват да ги откраднат?

— Ще видиш — отговориха му.

Почти бе паднал мрак, когато достигна града. Не виждаше нищо, освен огромните сенчести стени, извисяващи се над него. Внезапно самоувереността му се стопи и той се почувства като малко момче. Слезе от изморения си кон и го поведе по южната стена, както му бяха казали, докато не достигна високи дървени порти. Едната бе леко отворена и там го чакаха шестима ездачи — мълчаливи мъже, носещи шлемове с високи гребени, възседнали големи коне.

Той прочисти гърлото си от прахта на пътуването и им извика чуждоземните думи, на които го бяха научили:

— Идвам от Хатусас. Нося послание за цар Приам!

Поканиха го да влезе и той бавно се приближи до портата. Двама конници го посрещнаха, други двама застанаха от двете му страни, а последните изостанаха зад гърба му. Всички бяха въоръжени и бронирани и не продумаха през целия път из тъмните улици. Хузияс се оглеждаше наоколо си с любопитство, но светлината на факлата не му позволяваше да види много. Малко по малко се изкачиха до цитаделата.

Минаха през дворцовите порти и се спряха пред огромна сграда, оградена с червени колони и озарена от стотици факли. Ездачите слязоха от конете си и изчакаха, докато от двореца не излезе мъж, облечен в дълга бяла роба. Лицето му бе сиво, а очите — зачервени и воднисти. Той се загледа в Хузияс.

— Ти ли си имперският пратеник? — попита рязко.

Хетът с облекчение чу, че мъжът говори родния му език.

— Да — каза той с гордост. — Пътувах ден и нощ, за да донеса важно послание на троянския цар.

— Дай ми го!

Човекът протегна ръка нетърпеливо. Хетът извади безценния свитък. Беше увит около пръчка и запечатан с имперския печат, а после поставен в дървена тръба и запечатан отново от двата края. Хузияс церемониално подаде кутията на мъжа с воднистите очи, който почти я грабна от ръцете му и едва погледна печатите, преди да ги счупи и да развие хартията. След малко се намръщи и Хузияс видя на лицето му разочарование.

— Знаеш ли какво гласи? — обърна се троянецът към младежа.

— Да! — отвърна той важно. — Казва, че императорът идва.