Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (82)

IV

Телата на мъртвите тракийци бяха струпани на високи купчини около дворцовите врати, а из двора бяха пръснати още десетки трупове, простреляни от балкона. Хеликаон снижи меч, когато оцелелите наемници се оттеглиха към укритието на портите.

Около него орлите се отпуснаха и най-накрая настана тишина. Той се обърна към войните до него.

— Сега ще дойдат микенците. Когато ни атакуват, се разположете вляво и вдясно от вратите.

— Не са останали мнозина от нас — каза един висок войник, оглеждайки се около себе си. На портала стояха не повече от двадесетина орли. Аргуриос и неговите двадесет и осем чакаха на известно разстояние с готови щитове и копия.

— Може би това е добър момент да затворим вратите — предложи друг войн.

— Не — отвърна Хеликаон. — Те няма да издържат повече няколко мига. А и това ще им даде време да преместят телата. В момента настъплението им ще се забави в опита им да ги преодолеят.

— Никога не съм се бил с микенци — каза първият. — Твърди се, че са страхотни бойци.

— Те си мислят, че са най-великите войни на света — отговори му Хеликаон. — Но тази нощ ще научат тъжната истина.

Той се приближи до Аргуриос. Мъжете стояха в три редици. Полидорус се отдръпна вляво, за да пропусне Хеликаон до микенеца.

Никой не проговори и тишината се проточи. После принц Диос дотича от горния балкон, следван от стрелците си.

— Свършиха ни стрелите — каза той.

— Отведи мъжете си до другия балкон — отвърна Аргуриос. — Там има колчани.

— Нямате достатъчно хора, за да ги удържите тук. Нека се бием с вас.

— Не. Твоите хора нямат броня. Ще бъдат изклани. Защитавайте стълбището!

Диос отстъпи, без да каже и дума и войните отново зачакаха. От мястото, където стоеше, Хеликаон виждаше двора. Беше изоставен, ако не се брояха умрелите и умиращите. Толкова много бяха изгубили живота си тази нощ и поне още толкова щяха да извървят тъмния път преди зората. Времето се точеше. Устата му беше пресъхнала.

После чу звук от маршируващи крака.

— Идват! — извика един войн от портала.

В този момент се появи принц Диос, облечен в нагръдник от бронз и сребро и с дълъг щит в ръка. На главата си носеше шлема на орел. На кръста си бе окачил меч, а в ръка държеше тежко копие.

Той се намести до Аргуриос.

— Имаш ли възражения да се биеш редом с изтърсака в котилото? — попита той с напрегната усмивка.

— За мен ще е чест, принц Деифобос — отвърна меко микенецът.

— Наричай ме Диос — каза младият мъж и усмивката му се разшири. — И се опитай да забравиш, че понякога съм претенциозен глупак.

— Всички сме такива — отвърна Аргуриос. После повиши глас, за да се обърне към чакащите войни:

— Не се опитвайте да пронижете телата им. Микенските брони са добре направени и ще отблъснат удара. Целете се в гърлото, прасците или ръцете.

Хеликаон погледна към двора. Микенците бяха формирали стройни редици от по осем души. После започнаха да маршируват към двореца. Когато приближиха, се затичаха.

Орлите на портала се отдръпнаха наляво и надясно. Нашествениците се забавиха, когато достигнаха стената от тракийски трупове.

Аргуриос вдигна копието си.

— За царя и Троя! — изрева той.

И орлите се хвърлиха в атака.