Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Троя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Silver Bow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Stan Tody (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дейвид Гемел

Заглавие: Повелителят на сребърния лък

Преводач: Симеон Цанев

Издател: ИнфоДАР

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Мария Христова

ISBN: 978-954-761-278-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13560

История

  1. — Добавяне

29
Кръвта на героите

I

Антифон гледаше от един висок прозорец, докато посетителят си тръгваше, а стомахът му се бе стегнал от тревога. Обърна се към камината, където се охлаждаше подноса с пушена риба и царевични питки. Отхапа малко от рибата в я прокара с глътка гъсто и сладко, неразредено вино. Страхът му понамаля, но той знаеше, че ще се върне. Беше се озовал впримчен в собствената си мрежа.

Винаги бе харесвал Агатон и му се бе възхищавал. Въпреки че бяха от различни майки, възрастта им бе почти една и съща, а като деца бяха играли заедно. Тогава дори изглеждаха еднакво — руси и синеоки. Тримата най-големи синове на Приам — Хектор, Агатон и Антифон — често бяха бъркани един с друг от гостите на мегарона. Той изтръпна, като си спомни какво казваше царят на такива хора: „Приличат си по външност, но не и като характер. Запомнете ги: Хектор, смелия; Агатон, коварния; и Антифон, глупака.“ Посетителите се кискаха учтиво, а царят се усмихваше студено, изучавайки реакциите на трите момчета.

Антифон знаеше, че не е глупав. С изминаване на годините осъзна, че е по-умен от повечето хора, които познава. Именно той пръв осъзна, че е по-добре да внасят вино от Лесбос, вместо да отглеждат лози по северните земи, далеч по-подходящи за развъждане на коне, които после продаваха из цялата Велика зеленина. Това напълни съкровищницата на Приам много повече от търговията с вино. Не друг, а той предложи да реорганизират хазната и да държат богатството на царя под отчет на писмото на хетите, изписано на египетски папирус.

В резултат на това Приам, с типичното си жестоко чувство за хумор, направи Политес свой съветник, а дебелия Антифон — Господар на коня. Знаеше, че хората се смееха, щом чуеха титлата му; малцина се опитваха да го скрият. Бяха минали много години откакто за последен път успя да се качи на кон.

Отново се върна при прозореца и погледна надолу към притихналата улица. За разлика от повечето синове на царя, той предпочиташе да живее в Долния град, близо до пекарите, търговците на вино и магазините за сирене, които обожаваше. Всеки следобед след дрямката си се разхождаше по улиците в разглеждане на различните места за хранене, за да избере от най-добрите смокини и най-вкусните сладкиши. Понякога вървеше бавно надолу към далечния край на града, където млада жена на име Талея предлагаше подправени нарове и орехи с глазура от мед. Усилието да стигне толкова далеч бе голямо, но той не можеше да язди и се боеше от носилките, защото очакваше всеки миг да се счупят под тежестта му. Беше му се случвало веднъж преди две години. Още се срамуваше от това и така и повече не се бе качил на носилка.

Но този срам бе нищо в сравнение с онова, което изпитваше сега.

Когато разбра за заговора за убийството на царя, той се присъедини с плам. Приам беше тирании, а убийството на тирани не можеше да не е почтена мисия. Царят трупаше богатство за себе си за сметка на всички други в града. Антифон познаваше хазната по-добре от всеки и знаеше това най-добре. Децата в Долния град гладуваха през зимата, робите по полетата умираха от преумора през лятото, а съкровищницата на Приам се пръскаше по шевовете от злато и скъпоценни камъни, повечето от които покрити с прах от годините. Хектор казваше в защита на баща си: „Да, царят може да бъде суров, но никога не пести от защитата на Троя“. Ала Антифон знаеше, че това не е вярно. Тракийските наемници получаваха много по-малко, отколкото заслужаваха, а градските инженери, още не бяха получили нареждания за възстановяване на слабата западна стена.

Смъртта на Хектор щеше да унищожи и последните задръжки на алчността на Приам.

Помолиха Антифон да се включи във въстанието, защото Агатон виждаше в него уменията, които щяха да му трябват, за да преустрои администрацията на града, да сключи нов договори със съседните царе и да преустрои защитата. През последните няколко дни той бе планирал трескаво до късна вечер, работейки над мечтите си за едно бъдеще, в което баща му беше мъртъв. Но днешната среща с Агатон бе сринала тези мечти и го бе запратила в отчаяние.

— Тази нощ, братко. Трябва да стоиш далеч от двореца.

— Възнамеряваш да го убиеш след прощалното пиршество?

Агатон поклати глава.

— Не след, а по време на него. Тракийците ми имат заповеди да убият всичките ни врагове тази нощ.

Антифон почувства празнина в гърдите си.

— Всичките ни врагове? Какви врагове? Каза ми, че си наел Карпофорус да убие татко.

Агатон сви рамене.

— Такова беше първоначалното ми намерение, но не можах да го намеря. Обаче помисли, братко. Смъртта на баща ни без друго щеше да е само началото. Диос и мнозина от другите щяха да започнат да заговорничат против нас. Не виждаш ли? Щеше да последва гражданска война. Някои от царете по брега биха се съюзили с нас, но други ще последват Диос. — Той вдигна ръка и бавно я сви в юмрук. — По този начин ще ги смажем до един и Троя ще остане в мир със съседите си.

— Каза всичките ни врагове. Колцина имаш предвид?

— Само онези, които биха се обърнали срещу нас. Онези, които се присмиваха зад гърбовете ни. Стотина души. О, Антифон, нямаш представа колко дълго чакам този момент!

И тогава той погледна Агатон в очите и видя за пръв път мащаба на братовата си злоба.

— Почакай! — каза той отчаяно. — Не можеш да пуснеш тракийците в двореца. Те са варвари! Ами жените?

Агатон се изсмя.

— Жените? Като Андромаха? Студена и презрителна. Знаеш ли какво ми каза? Не мога да се омъжа за теб, Агатон, защото не те обичам. В името на боговете, ще гледам как тракийците я изнасилват. Ще избият всякаква арогантност от главата й. След тази нощ няма да е толкова надменна.

— Не можеш да го допуснеш! Троянските войски не бива да убиват троянски принцове! Как после ще пазят града? Нима убийците на баща ни ще седят в кръчмата и ще разправят как са прерязали гърлото на троянския цар?

— Разбира се, че е така, братко — отвърна Агатон. — Мислиш ли, че не съм се сетил за това? Щом тракийците превземат дворцовите стени, ще дойдат съюзниците ни. Именно те ще избият хората в мегарона.

— Съюзниците ни? За кого говориш?

— По здрач на брега ще слезе микенски отряд. Техните войници ще избият враговете ни.

Антифон остана безмълвен, опитвайки се да възприеме тази нова информация. Баща им говореше, че Агамемнон строи огромни флотилии, и се питаше как ли ще ги използва. Сега вече ставаше ясно. Микенците бяха преметнали Агатон. Той щеше да е цар само на думи. Агамемнон щеше да е истинската сила зад него, използвайки Троя като база за микенското нашествие на изток.

Сега Антифон погледна брат си по нов начин.

— О, братко — прошепна той. — Какво си направил?

— Какво ли? Каквото планирахме. Аз ще бъда цар, а ти — моят съветник. И Троя ще е по-силна от всякога.

Антифон не каза нищо. Агатон поседя тихо, изучавайки лицето му.

— Все още ли си с мен, братко? — попита той.

— Разбира се — отговори Антифон, но не можа да го погледне в очите. Тишината се проточи. После Агатон се изправи.

— Е, имам още много работа — каза той. — Ще се видим утре. — Той отиде до прага, където се обърна със странно изражение на лицето. — Сбогом, Антифон — каза меко.

Принцът потрепери при този спомен.

Сега улиците бяха тихи, а сенките — издължени. Антифон погледна към стените на Горния град и блестящото злато под избледняващото слънце.

Обзе го отчаяние. Не можеше да стори нищо. Ако пратеше съобщение на Приам, щеше да издаде участието си в заговора, а това щеше да означава смърт за предателство. И дори да приемеше тази съдба, как да достигне царя? Агатон контролираше подстъпите към двореца и кой знаеше колцина войници и офицери му се подчиняват?

Помисли си за онези, които трябваше да умрат тази нощ. Повече от сто души щяха да участват в прощалното пиршество. Политес щеше да е там, а също и Хеликаон и Диос. Пред очите му изплуваха лице след лице. Да, Агатон бе прав — мнозина от тях се бяха подигравали на дебелия Антифон. Мнозина се смееха, когато Приам се подиграваше на Агатон. Но това бяха добри хора, които служеха вярно на Троя.

Той погледна към хълма и двореца на Хеликаон с каменните коне на портите. Не виждаше стражи там, но врявата около входа показваше, че дарданецът е пристигнал.

Антифон пое дълбоко дъх. Собствената му смърт не можеше да се мери с ужаса, който очакваше невинните в двореца. Реши да прати послание на Хеликаон. Той щеше да достигне царя.

Извика на прислужника си Тоас и отиде с тежки крачки до вратата. Отвън видя русокос тракийски войник, приклекнал над тялото на Тоас. Мъжът бършеше окървавен нож в туниката на стария слуга.

А други двама чакаха до прага с мечове в ръце.

Антифон знаеше, че ще умре. В този миг обаче не усещаше бликащия ужас, а сякаш слънчев лъч пронизваше тъмните облаци. През целия си живот бе живял в страх — страх да не разочарова баща си, страх от провал, страх от отхвърляне. Сега нямаше страх.

Очите му срещнаха бледия син поглед на тракийския убиец.

— Той ми беше прислужник — каза меко Антифон и посочи мъртвия Тоас. — Прост човек с добро сърце.

— Ами чудесно — отвърна тракиецът с широка усмивка. — Може би ще ти служи и в Отвъдното, дебелако.

Той стана с плавно движение и се приближи към принца. Беше млад и като повечето тракийски наемници изглеждаше коравосърдечен и жесток. Антифон не помръдна. Войникът се спря.

— Е, при това тегло не можеш да бягаш — каза той. — Искаш ли да молиш за живота си?

— Нищо няма да моля един тракийски любител на кози — отвърна студено Антифон.

Мъжът присви очи, изръмжа ядно и скочи към принца. Той обаче го пресрещна. Огромната му лява ръка блокира ножа, а с дясната заби юмрук в челюстта на нападателя. Тракиецът изгуби почва под краката си, удари глава в стената и се свлече на пода. Другите двама войници извадиха мечове и скочиха към Антифон. Той изрева оглушително и се затича да ги посрещне. Мечът на единия го поряза по рамото и кръвта оплиска надиплената му синя роба. Принцът сграбчи другия и го удари с глава в лицето. Мъжът се отпусна полуприпаднал в ръцете му.

Прониза го болка. Първият тракиец го бе заобиколил, за да забие меча си в гърба му. После убиецът извади острието и вдигна ръка за нов удар. Все така сграбчил зашеметения нападател, Антифон се извъртя и го запрати срещу другаря му. Тракиецът стъпи встрани и принцът скочи напред. Мечът на убиеца се стрелна и го улучи в корема. Антифон обаче заби юмрук в брадичката на мъжа и го запрати към стената, а после падна на едно коляно и вдигна падналия меч. Надигна се с усилие и блокира свиреп удар, след което замахна към гърлото на нападателя. Не уцели момента, защото не беше добър с меча. Острието прониза бузата на мъжа. Проряза кожата и застърга по зъбите, преди да излезе през челюстта. Убиецът изкрещя гърлено и отново го прониза. Антифон отстъпи и заби меча в черепа на тракиеца. Мъжът залитна надясно я ти падна. Принцът го удари още три пъти и последният удар разкъса гърлото му.

Последният тракиец се опитваше да стане. Антифон скочи към него. Обърна късия меч като кинжал в ръката си и го заби в гърдите на мъжа, натискайки с цялата си огромна тежест. Тракиецът изкрещя и падна назад. Мечът бе толкова дълбоко забит, че само дръжката се подаваше от тялото му.

През робата на Антифон бе избила кръв. Виеше му се свят. Върна се бавно до първия тракиец. Грабна кинжала на все още зашеметения мъж и коленичи до него. Сграбчи го за яката и го обърна по гръб. Убиецът изстена и отвори бледите си очи. Антифон опря кинжала в гърлото му.

— Този дебелак е принц на Троя и кръвта във вените му принадлежи на герои и царе — каза той. — Когато идеш в Хадес, можеш да се извиниш на Тоас. Кажи му, че дебелакът е имал високо мнение за него.

Очите на тракиеца се разшириха и той понечи да заговори. Антифон заби кинжала в гърлото му и го разкъса. Наблюдаваше кръвта, бликаща от ужасната рана. След малко пусна ножа и отстъпи към вратата.

„Сбогом, братко“, беше казал Агатон. Антифон знаеше, че е трябвало да разбере значението, скрито в този последен смразяващ поглед. Брат му бе излязъл от къщата, за да прати тракийците си да го убият. И защо не? Повечето от другите му братя бяха белязани да умрат.

Кръвта му продължаваше да тече. Антифон затвори очи. Не се боеше от тъмния път. Всъщност се изненада от спокойствието, което изпитваше. В мислите му се появи Хектор той се усмихна. „Дали щеше да се изненада, ако ме видеше как надвивам трима убийци?“

После отново си спомни заговора срещу Приам, синовете и съветниците му.

С огромно усилие на волята успя да се изправи на крака. Запрепъва се до задната част на къщата и си сложи дълго сиво наметало, което да скрие петната от кръв. После бавно излезе в задните градини, а оттам — в една странична уличка.

Не виждаше ясно камъните на улицата. По тях сякаш лежеше мъгла, като онази над Скамандър по изгрев-слънце. Те трептяха и блуждаеха пред очите му, а с всяка следваща разтърсваща крачка заплашваха да се стопят в мрака.

Антифон се наведе напред и болката в гърба и рамото се удвои, но той само извика тихо и продължи да върви. Крачка след крачка. После нова. И още една.

Кръвта му още течете свободно, но наметалото криеше раните и малцината хора, които го подминаваха, му хвърляха само бегли погледи. Мислеха, че е пиян или твърде дебел, за да върви нормално, така че отместваха поглед, развеселени или засрамени. Не забелязваха кървавите отпечатъци, който оставяше след себе си.

Антифон достигна портата на двореца на Хеликаон и за известно време постоя в сянката на конете. Видя, че някакъв слуга пресича двора към главния вход, и го повика. Мъжът го разпозна и дотича до мястото, където сега се бе облегнал в основата на една от статуите.

— Помогни ми — каза принцът, несигурен дали изговаря думите, или само си ги мисли.

После изпадна в безсъзнание. Нечии ръце се опитваха да го вдигнат. Не можеха. Тежестта бе твърде голяма.

Отвори очи и видя надвесен над него огромен мъж с черна брада и широки рамене.

— Трябва да те внесем вътре — каза той с египетски акцент.

— Хеликаон… Трябва да говоря с… Хеликаон.

— Няма го тук. Подай ми ръка.

Антифон вдигна немощно ръката си и няколко слуги застанаха зад него. После египтянинът се напрегна и го изтегли отново на крака, принцът се облегна тежко на гърба му и те бавно тръгнаха към двореца на Хеликаон. Щом влязоха, краката му поддадоха и египтянинът го спусна на пода.

Мъжът коленичи до него и извади нож.

— Ще ме убиеш ли? — попита Антифон.

— Някой вече се е опитал, приятелю. Не! Пратих за лечител, но трябва да видя раните ти и да спра кървенето. — проряза плата на робата му. — Кой ти причини това?

Антифон имаше чувството, че пада от много високо. Опита се да заговори. Лицето на египтянина заплува пред очите му.

— Предатели — измърмори. — Искат да… избият всички. После мракът го погълна.