Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (23)

I

Хелиакон напусна покоите на Кигон и се върна през мегарона, където слугите отнасяха останките от храната. Огледа се за Зидантас, а после извика един слуга.

— Виждал ли си спътника ми? Едрия мъж с разклонената брада.

— Не, господарю.

Той разпита още няколко души. Накрая един прегърбен старец с воднисти очи успя да му отговори:

— Видях го да говори с капитан Галеос. После си тръгна.

— Къде мога да намеря капитан Галеос?

Хеликаон последва указанията на човека, излезе от мегарона и се озова на една външна тераса. Нощният въздух бе хладен и обещаваше дъжд, а от морето се носеше хладен вятър. Той се спря до парапета и се загледа към плажа. Там още горяха огньове, но повечето от моряците, които щяха да работят здраво още с пукването на зората, вече спяха. Много от масите бяха покрити с платнища, а собствениците им седяха до тях, увити в наметала, и бдяха за крадци. Докато стоеше там и вдишваше сладкия въздух, Хеликаон обмисли събитията от изминалата нощ.

Изненада се, че микенците се бяха опитали да го убият на брега на Дебелия цар. Кигон не прощаваше такива неща. На нарушителите тук се прерязваха гърлата. Втората атака, толкова близо до двореца, граничеше с глупостта. Или поне така си бе помислил в началото.

Сега знаеше, че греши. Кигон бе наел микенците да патрулират водите около залива, при това за твърде малко пари. В мига, в който се изпусна за цената, Хеликаон разбра, че е бил предаден. Воини като Коланос не продаваха услугите си, без да получат цена в кръв, защото с нападения печелеха повече. Бяха приели шестдесет медника, защото в добавка им се предлагаше нещо по-голямо и ценно.

Собствения му живот.

Сега всичко си идваше на мястото. Загубата на петстотин за хетската армия не можеше толкова драстично да стопи силите на Кигон, за да намали войниците, патрулиращи по плажа. И дори ако бе така, около Одисей не можеше да няма патрули, докато разказваше историята си. А в действителност нямаше никой.

Освен това по пътеката имаше твърде малко факли, а и там мистериозно липсваха войници.

Кигон нямаше нужда от допълнителни галери. Той просто бе забавил Хеликаон, така че Аргуриос и Глаукос да се върнат без него. Сега нямаше нужда да търси капитана на стражата, защото знаеше какво е станало. Бяха казали на Зидантас, че той ще остане в двореца за през нощта. Вола вече се бе върнал на плажа.

Но върховият момент на предателството дойде в мига, в който царят отне на Хеликаон единственото му оръжие. Усети как го напушва гняв — не към Кигон, а към самия него. Как можеше да е толкова глупав? Всички следи бяха пред очите му, а той ги бе пропуснал до една. Остана неподвижен за малко, докато ядът отмине, а после започна да мисли по-ясно. Коланос вероятно бе изпратил още хора, които да го пресрещнат по пътя, така че трябваше или да остане, където е, до пукването на зората, или да открие друг път надолу. В началото оставането в двореца му се стори по-доброто решение. Кигон не би рискувал да разгневи Троя, като участва активно в смъртта на един от съюзниците й. Но докато мислеше, Хеликаон осъзна, че могат да го убият и в двореца, а после да хвърлят тялото му на пътеката. Царят може би вече дори бе раздал заповеди на доверените си хора.

Ако слезете на брега, щеше да е в безопасност, заобиколен от собствените си хора. Но как да стигне дотам?