Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (34)

I

Мъглата ставаше все по-гъста и Ксандер не можеше да види нито сгради, нито дървета, а само носещи се във въздуха нишки белота, който плаваха край очите му и скриваха света от взора му. Не можеше да си спомни защо броди из мъглата, но съвсем наблизо чуваше гласове. Опита се да тръгне към звука, но не успяваше да открие посоката му.

— Губи съзнание — прозвучи мъжки глас.

После се намеси Одисей:

— Ксандер! Чуваш ли ме?

— Да! — извика момчето. — Да! Къде си?

Последва тишина.

Сега той се изплаши и в паниката си започна да тича с протегнати напред ръце, за да не се удари в някоя стена или дърво.

— Имаш ли монета за очите му? — попита някой.

Ксандер се огледа, но мъглата беше гъста и не виждаше никой.

— Не говори все още за смърт — разнесе се отново гласът на Одисей. — Момчето е силно. Още се бори.

Ксандер продължи да върви.

— Одисей! — извика той. — Къде си? Страх ме е.

После чу още гласове и мъглата се разсея. Беше нощ и той седеше на широк плаж, а „Ксантос“ бе изтеглен на брега. Виждаше Хеликаон и екипажа, седнали около голям огън. Мъжете припяваха:

— Чуй думите ни, о, Хадес, повелителю на най-дълбокия мрак!

Ксандер бе чувал тези думи и преди. Това бе песен за погребение. Той тръгна към мъжете, защото отчаяно копнееше да не остава сам.

Видя Ониакус от външната страна на кръга и чу как Хеликаон описва величието на Зидантас. После си спомни ужасната гледка на главата, извадена от чувала. Достигни кръга и извика на Ониакус:

— Не зная как се озовах тук!

Мъжът не му обърна внимание. Той седеше и момчето коленичи пред него, но очите на Ониакус сякаш не го забелязваха.

— Ониакус! Моля те, говори ми!

Протегна ръка и се опита да хване моряка. Но за негова изненада не усети нищо под пръстите си, а и Ониакус не го забеляза. Затова Ксандер постоя смълчан, докато Хеликаон говореше. После Ониакус стана и започна да разказва истории за Зидантас и Епей. Момчето се огледа наоколо.

Встрани от кръга стояха четирима мъже, които тихо наблюдаваха говорещите.

Един от тях бе Зидантас. Ксандер изтича при него.

— Моля те, говори си с мен! — извика той.

— Успокой се, момче. Естествено, че ще си говоря с теб.

Той се спусна на едно коляно и го прегърна.

— Ониакус не иска да ми продума. Нещо нередно ли съм сторил?

— Не, сине на Акамас. Той не те вижда.

— Защо? Ти ме виждаш.

— Да, виждам те.

— Мислех, че си мъртъв, Зидантас. Всички мислехме, че си мъртъв.

— Какво правиш тук, момче? Да не са те наранили при битка?

— Не. Влязох в Троя с Одисей. Само това помня. Беше ми лошо. Но сега ми е по-добре.

— Сърцето му отслабва — каза някой.

— Чу ли това? — попита Ксандер.

— Да. Трябва да се върнеш в Троя. При това бързо.

— Не мога ли да остана с теб? Не искам да съм сам.

— Ние сме тръгнали по тъмен път. Той не е за теб. Още не. Чуй ме. Искам да затвориш очи и да си мислиш за Троя, за мястото, където беше преди. Разбираш ли ме? Намираш се в някъде легло, или лежиш на брега. С теб има хора.

— Все чувам гласа на Одисей — каза Ксандер.

— Тогава затвори очи и мисли за него. Мисли за Одисей, Ксандер. Сега! Бързо! Мисли за живота! Мисли за синьо небе и свеж морски вятър.

Ксандер затвори очи. Все още усещаше ръцете на Зидантас около себе си и го изпълни прекрасна топлина. После Вола отново заговори:

— Ако видиш моята малка Тея, кажи и че е донесла огромна радост в сърцето ми. Кажи й го, момче.

— Ще й кажа, Зидантас. Обещавам.

— Чуваш ли ме, момче? — прозвуча отново гласът на Одисей. — Слушай гласа ми и се върни при нас.

Ксандер изстена и усети тежест върху гърдите си. Крайниците му бяха като от олово, устата му бе пресъхнала. Той отвори очи и видя грозното лице на Одисей, надвесено над него.

— Ха! — извика царят на Итака. — Не ви ли казах? Момчето е силно. — Той погледна към Ксандер и разроши косата му. — За момент ни изплаши много.

Одисей му помогна да седне, а после поднесе чаша вода до устните му. Ксандер отпи с благодарност. Огледа се наоколо и видя слънчевата светлина, която влизаше през прозорец, за да окъпе леглото, на което лежеше. Зад Одисей стоеше висок слаб мъж с бяла, спускаща се до глезените му туника. Косата му беше тъмна и оредяваща по слепоочията, и изглеждаше много изморен. Той се приближи до Ксандер и положи хладна длан на челото му.

— Треската утихва. Трябват му храна и почивка. Ще изпратя някой от слугите да донесе храна.

— След колко време ще може да пътува? — попита Одисей.

— Най-малко след седмица. Треската може да се върне, а и сега е много слаб.

Когато лечителят излезе, Ксандер огледа малката стая.

— Къде съм? — попита.

— Това е Домът на змиите — място за лечение — обясни Одисей. — Тук си от пет дни. Помниш ли нещо?

— Не. Спомням си само, че видях Зидантас. Той ми каза да се върна в Троя. Изглеждаше съвсем истинско, но беше само сън.

— Видя ли някакви порти? — попита Одисей.

— Порти ли?

— Моята Пенелопа твърди, че има два вида сънища. Някои идват през Порта от слонова кост и тяхното значение е измамно. Други идват през Порта от рог и се носят на крилете на съдбата.

— Не видях порти — отвърна Ксандер.

— Значи може би е било само сън. Ще трябва да те оставя тук, Ксандер. Сезонът почти приключи, а трябва да се върна при своята „Пенелопа“ преди зимата.

— Не! — извика Ксандер изплашено. — Не искам да оставам отново сам! Моля те не си отивай!

— Няма да си сам, момче. „Ксантос“ е в залива и Хеликаон е тук. Ще му съобщя за теб. Засега обаче трябва да си починеш и да изпълняваш заръките на лечителя. Нужно е да си върнеш силата.

Докато той говореше, Ксандер осъзна колко е слаб.

— Какво ми е?

Одисей сви рамене.

— Имаше треска Лечителят каза, че може да си ял нещо развалено или да си дишал нечист въздух. Сега обаче си по-добре. И отново ще станеш силен. Мога да чета в сърцата на мъжете, нали знаеш. Познавам разликата между герои и страхливци. Ти си герой. Вярваш ли ми?

— Не се чувствам като герой — призна Ксандер.

Одисей почука костта под дясното си око.

— Това око е магическо, Ксандер. То никога не греши. Сега те питам отново, вярваш ли ми?

— Да. Да, разбира се.

— Тогава ми кажи какъв си.

— Аз съм герой.

— Много добре. Когато почувстваш съмнение — а това е неизбежно — си спомни тези думи. Повтаряй си ги. И ако боговете позволят, напролет ще се видим пак.