Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (56)

I

Евнухът Ктосис носеше най-новото си творение на събранието, а никой не забеляза. Това си беше почти наглост. Дългата до глезените туника беше блестящо черна и поръбена със сребърна нишка. Изглеждаше великолепно и той си мислеше, че всички ще му завиждат. Никой досега не бе успявал да направи черна боя, която да се задържи за плата. Винаги се появяваха два проблема. Първо, ако се намокреше, боята падаше и цапаше кожата за дни напред. Второ, всички открити до момента смеси бяха толкова силни, че миришеха ужасно, докато дрехата не се измиеше няколко пъти, когато пък избледняваха до безжизнено и грозно сиво.

Ктосис бе прекарал години в усъвършенстване на процеса, за да премахне тези проблеми. Дъбова кора от старите дървета в земите на Мрачното море му осигури източник на по-добра боя, но му коства много голяма част от парите, които имаше. Теченията бяха толкова коварни и силни, че беше почти невъзможно да прекараш кораб от Хелеспонт в Мрачното море, така че търговията там трябваше да се провежда по земя.

И ето го, на едно място с шестдесет от най-влиятелните мъже в Дардания, а никой дори не спомена дрехата. Той се зачуди дали, понеже е египтянин, не е пропуснал да забележи някаква ненавист към черния цвят у тези хора от Северно море. „Е, помисли си, напролет ще пратя плата до Мемфис и Луксор.“

„О, не се заблуждавай, глупако, сгълча се той. Те изобщо не са толкова различни. Тук, в Дардания, не режат топките на десетгодишно момче само за да може да се разхожда сред жените в двореца и да им разнася чаши с вино, да им носи дрехите и шапките.“ Болката бе всепомитаща, но нищо не можеше да се сравни с осъзнаването, че баща му го е продал да върши това.

Ктосис въздъхна. Дори след петнадесет години още го болеше от това предателство.

Малко прах от статуята бе оцапал ръкава на туниката му. Той го избърса несъзнателно и чуканчето на малкия му пръст се закачи в един разшит конец. Потрепери при спомена за онзи ден, преди три години, когато му бяха отрязали пръста. Ктосис тичаше да прибере някаква дрънкулка, която една принцеса бе забравила в царските градини. Когато зави зад един ъгъл, се сблъска с принц Рамзес и се удари в младия мъж. Принцът реагира с типична за него ярост и го блъсна към един изрисуван стълб. Евнухът очакваше да бъде набит, но Рамзес извади меча си от ножницата и замахна. Ктосис вдигна ръка. Острието отряза единия му пръст и се заби в другия. Той застина, зяпнал отсеченото си кутре. После осъзна, че това не е краят. Рамзес пристъпи напред, притисна върха на меча си в гърдите му и се напрегна, за да го забие.

Смъртта бе на един дъх разстояние, когато нечия могъща ръка дръпна наметалото на принца и го отмести назад.

— Върви си, евнух! — каза принц Ахмос.

Ктосис нямаше нужда от повече увещаване и се затича обратно към женските покои, където една слугиня се погрижи за него и извика царския лечител.

Докато стоеше там, а от съсипаната му ръка капеше кръв, най-сетне шокът от насилието го достигна. Започна да трепери, а после заплака. Когато каза на жените какво е станало, те внезапно се смълчаха и започнаха да гледат нервно към вратите.

Той знаеше, че Рамзес ще прати хора за него, за да довършат започнатото. Ктосис бе ударил принц. Нямаше значение, че е станало случайно. Наказанието щеше да е същото.

Той стоя неподвижно, докато нубийският лечител разбъркваше смолата за чуканчето. Другият ранен пръст беше счупен и щеше да му трябва шина. После жените внезапно се разпръснаха. Ктосис усети сълзи по бузите си. Смъртта отново бе надвиснала над него.

Но в стаята влезе не ужасяващият Рамзес, а могъщият принц Ахмос. Едрият мъж заговори тихо на нубиеца, а после се обърна към Ктосис, който не вдигаше очи от пода. Никой роб нямаше право да гледа принц в очите.

— Освободен си от задълженията си! — каза Ахмос с дълбокия си глас.

Ктосис вдигна очи, без да иска.

— Освободен ли, господарю?

Принцът не беше красив. Лицето му бе несъразмерно, носът му беше твърде дълъг, а брадата — прекалено широка. А и в нея имаше вдлъбнатина, която приличаше на белег. Ала очите му бяха тъмни и величествени.

— По-добре напусни тази нощ — каза меко Ахмос. — Бих те посъветвал да отидеш някъде далеч. — Той постави малка кесия в здравата ръка на евнуха. — Тук има злато и няколко дрънкулки — пръстени и други подобни. Казаха ми, че имат някаква стойност.

После принцът си тръгна.

Кесията съдържаше четиринадесет малки златни слитъка и няколко пръстена със скъпоценни камъни. Имаше и изумруд с размера на гълъбово яйце. С това богатство Ктосис стигна до Дардания.

Крясъците в голямата тронна зала се подновиха и го върнаха в настоящето. Той се огледа. Тук имаше много националности. Видя хети, обути в странните си вълнени панталони, високи и червенокоси фригийци, самотракийци, микенци и лидийци. Всички носеха дрехи, типични за народите си. Трима вавилонци стояха заедно в отсрещния край на мегарона. Брадите им бяха накъдрени с горещи железа. Колко глупаво в този влажен есенен климат! Имаше и троянци — търговци на коне и майстори на колесници, изгубили благоволението на Приам и устроили си дом в Дардания. И те стояха встрани гледаха с презрение шумната тълпа.

— Проклет син на грозно прасе! — извика някой.

Странна обида, помисли Ктосис. Дали ако беше „син красиво прасе“, щеше да е комплимент? Двамата мъже се хвърлиха един към друг. Размениха си удари и паднаха на пода все така вкопчени един в друг.

Евнухът започна да се чуди дали да не си тръгне. Никой нямаше да забележи липсата на един търговец сред толкова много ядосани мъже. Но не го стори. Искаше да види новия цар. Беше чувал много за търговеца Хеликаон и малко за боеца Хеликаон. Но всичко, което знаеше за природата му, се коренеше в историята за това как се отказал от правото си върху трона и го отстъпил на детето Диомед — неговия полубрат. Подобно действие не говореше нито за амбиции, нито за безскрупулност.

А в момента бе нужна именно безскрупулност. Хеликаон трябваше да влезе в този мегарон с броня и пламтящ меч, за да усмири тълпата.

Хората разделиха двамата биещи се и ги изтеглиха на разстояние един от друг, въпреки че те продължиха да крещят.

После големите врати се отвориха и в тронната зала влязоха войници. Носеха бронзови нагръдници и шлемове, а в ръце — дълги копия и големи щитове. Те оформиха две редици и застинаха с гръб към стените. Тълпата утихна и се загледа към вратите. През тях премина слаб млад мъж. Дългата му тъмна коса бе вързана на опашка с проста кожена лента. Туниката му беше бледозелена с леко синкав оттенък. „Вероятно боровинки, помисли Ктосис, и недостатъчно сол в сместа.“

Младият мъж се качи на пиедестала в далечния край на залата и се спря пред дългата маса на него. После се обърна и огледа тълпата. Хората все още си говореха и избухна нов спор. Мъжът вдигна ръка. Войниците веднага започнаха да блъскат копия в бронзовите си щитове. Внезапният шум стресна всички и последва тишина.

— Благодаря ви, че дойдохте! Аз съм Хеликаон, царят — каза младежът.

— Дано си струва губенето на време — извика някой изотзад.

— Нека изясним нещо от самото начало — каза Хеликаон без следа от гняв в гласа. — Когато говоря, няма да има прекъсване. Следващият, чийто глас се чуе заедно с моя, ще съжалява. Ще позволя на всеки от вас да изкаже мислите си и съответно никой няма да прекъсва вас. Само така ще постигнем единство.

— А кой каза, че искаме единство? — извика същият човек.

Хеликаон вдигна ръка. Двама войници излязоха от редиците, сграбчиха обадилия се — червенокос фригиец — и го извлякоха от тронната зала.

— Всички вие сте тук, защото имате някакъв проблем — продължи царят. — Вражди, омрази и несъгласия. Целта ни е да ги прекратим. И за да постигнем това, трябва да ги обсъдим и да ги разрешим. Почти всеки от вас идва от далечни земи. Но когато умрете, телата ви ще легнат в земята на Дардания и ще станат част от нея. Духовете ви ще се пресегнат и ще докоснат децата ви и така те също ще станат част от земята. Те ще бъдат дарданци. Не фригийци, меоници, троянци или лидийци, а дарданци.

Хеликаон замълча и сред тълпата мина войник, хванал малък чувал. Той стигна до пиедестала и зачака. Царят му направи знак да се качи. Мъжът отвори чувала и извади от него отрязана глава. Ктосис примигна, щом я видя. После войникът я остави на масата, откъдето мъртвите очи се взряха в тълпата. От отрязания врат течеше кръв и капеше по пода. Това бе главата на червенокосия мъж, който само преди мигове бяха изхвърлили от тронната зала.

— Ето какво мисля да направим — продължи царят с все така спокоен и приятен глас. — Всеки от вас ще излезе и ще каже какво мисли. Не го правя в някакъв ред на предпочитание и не бива да се чувствате обидени, ако бъдете повикани по-късно. Има ли въпроси?

Всички стояха вцепенени и шокирани, зяпнали главата на масата.

— Добре — каза Хеликаон. — Тогава нека да започнем. Аз ще говоря пръв. Всеки човек тук живее или умира според моето желание. Всички вие живеете на моята земя и сте подчинени на моите закони. Подчинявайте им се и ще преуспявате. Ще бъдете защитени от войниците ми и богатството ви ще нараства. Ще можете да идвате при мен или военачалниците ми и да потърсите помощ, когато ви е нужна. Ако не се подчинявате на законите ми, ще съжалявате горчиво. А какви са тези закони? Прости. Ще ми отдавате дължимото от своите печалби, стада или реколта. Няма да вдигате оръжие срещу мен или онези под моя закрила. Което значи всички, които се подчиняват на законите ми. Няма да има кръвни вражди. Проблемите ще се изнасят пред мен или онези, които съм посочил. Там ще се търси правосъдие и решението ще е крайно. Ако някой извърши убийство, ще загуби живота си, а семейството му ще бъде продадено в робство. Земите, стоките и животните му ще се върнат при мен.

Ктосис слушаше, докато младият мъж продължаваше да говори. Никой не издаде звук. Хеликаон не спомена мъртвеца, нито дори погледна към отрязаната глава. Контрастът между премислените му думи и зловещата гледка бе смразяващ. Когато накрая приключи, той прати да повикат писар. В стаята влезе прегърбен мъж на средна възраст, който нервно отиде при царя. Носеше плетена кошница, пълна с меки глинени плочки. Един войник му донесе стол и той седна тихо в края на масата, колкото можеше по-далеч от отрязаната глава.

— Този човек ще запише вашите оплаквания и аз ще ги прегледам по-късно, за да взема решение — каза царят и посочи към един висок брадат фригиец. — Сега ще започнем обсъждането. Първо си кажи името, а после нека чуем проблема ти.

Мъжът прочисти гърло.

— Господарю, ако говоря, и ти не харесаш чутото, и моята глава ли ще украси масата ти, като тази на бедния ми брат?

— Можеш да говориш свободно. Няма да има наказания. Започни с името си.

— Аз съм Фолус от Фригия и развъждам коне, който продавам в Троя. Ние живеем в малко селище на ден езда от крепостта и имаме права над водата там, дадени ни от царица Халисия. Преди няколко месеца един търговец на добитък докара стадата си в земите ни. Когато брат ми се възпротиви, го набиха с тояги. Животните на търговеца размътиха водата и разровиха бреговете. Как да отглеждам коне без вода?

Ктосис слушаше мълчаливо, докато хората говореха един след друг за проблемите, страховете си и причините за кавгите със съседите си. Царят ги слуша няколко часа, а после обяви почивка и им каза, че ще се срещнат отново утре. После ги покани да се присъединят към него на пиршество в централния двор по-късно и слезе от пиедестала.

Когато мина край Ктосис, се спря.

— Това е чудесна туника, приятелю. Никога не съм виждал подобна. — Той се приближи и я подуши. — Няма миризма от боята. Била ли е прана вече?

— Да, господарю. Три пъти.

— Невероятно. Къде се сдоби с нея?

— Платът е мой, както и боята, господарю.

— Още по-добре. Ще намеря време да поговорим. Катраненочерен плат ще спечели много злато във всяка страна из Великата зеленина.

Той се усмихна на Ктосис и излезе.

Войниците го последваха и вратите се затвориха. За известно време никой не каза нищо. После фригийският коневъд пристъпи към пиедестала, падна на колене и положи ръка върху отрязаната глава.

— Така и не се научи да слушаш, малки братко — каза той. — Но винаги си бил добро момче. Много ще ми липсваш.

Той взе чувала от земята, но несигурно се спря. Ктосис се приближи към него.

— Не мисля, че царят ще възрази да прибереш главата на брат си — каза той.

— Така ли смяташ?

— Сигурен съм.

Мъжът въздъхна.

— Плати тежка цена за няколко необмислени думи.

— Така е.

Ктосис излезе от залата и се озова на двора. Много от водачите вече се бяха събрали там и говореха тихо. Евнухът си проправи път сред групата и се насочи към открита местност, която гледаше към скалната пътека, водеща към портите на крепостта.

През тях влизаше неспирен поток хора, които носеха кошници с храна за пиршеството.

Той ги наблюдаваше незаинтересовано. После изведнъж зяпна. Изпод сянката на портите се появи едър мъж, който носеше овца на раменете си.

Евнухът бързо тръгна към него, очаквайки да е сбъркал. Но когато се приближи, сърцето му заби учестено. Сега мъжът имаше плътна брада, но нямаше как да сбърка тези невероятни очи. Това бе принц Ахмос.

Що за чудо? Вторият по ред наследник на великия фараон работеше като слуга в крепостта на Дардания.

Великанът го видя и се усмихна.

— Изглежда си се справил с живота си, евнух.

Ктосис сведе глава и се поклони.

— О, няма нужда от това! — каза Ахмос. — Както виждаш аз вече не съм внук на фараона. И за моята глава има обявена награда, както и за твоята.

— Съжалявам, господарю. Ти беше толкова благосклонен към мен.

— Няма нужда и от съжаления. Доволен съм. Тук ли служиш?

— Не, господарю. Търговец съм. Правя и продавам платове. За мен ще е чест да ти направя туника.

— Можеш да спреш да ме наричаш господар… Ктосис, нали?

— Да, господарю. О… Извинявам се.

Ахмос се засмя.

— Сега ме знаят като Гершом.

— Колко странно. Отдавна не съм чувал тази дума. Народът ми я използва, за да описва чужденци.

— Затова и я избрах. Значи си от пустинните хора?

— Да… Или по-скоро някога бях. Преди баща ми да ме продаде на двореца.

— Странна раса — каза Гершом. — Както и да е, не мога да стоя тук да си говорим за отминали времена. Има още много работа по пиршеството ви. — Той потупа Ктосис по рамото. — Рамзес побесня, когато откри, че съм те освободил. Струваше ми двеста сребърни таланта и най-добрия ми боен кон.

— Винаги ще съм ти признателен, господарю. Ако някога имаш нужда от нещо…

— Не давай такива обещания, приятелю. Онези, за които се разбере, че са ми помогнали, ги чака свирепо наказание.

— Няма значение. Ако някога имаш нужда от нещо, трябва само да кажеш. Всичко, което имам, е на твое разположение.