Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (38)

II

— Господарке, събуди се! О, моля те събуди се!

Андромаха бавно се върна към света на будните. Сънуваше ужасна буря и море, което се издигаше като планина в небето. Откак бе видяла гадателя Аклид, я спохождаха такива сънища: видения за мъже с по един сандал или чудовищни бури. Веднъж дори сънуваше, че се е омъжила за свинар, чието лице бавно се превърна в зурла на шопар — с бели бивни, подаващи се под брадатите бузи.

Леглото й представляваше плетеница от бял лен и усещаше потта по цялото си тяло. Сънищата бяха пълни със страх и я оставяха с усещането за приближаваща заплаха. Тя се надигна и погледна прислужницата си — младата и в напреднала бременност Акса.

Обикновено усмихната и спокойна, сега слугинята кършеше ръце от тревога, а пълното й лице представляваше маска на напрежението.

— Хвала на боговете, господарке. Мислех си, че никога няма да те събудя. Викат те — каза тя, снижавайки глас, а после погледна през рамо към покоите на Андромаха, все едно очакваше да са пълни с шпиони.

„Което можеше и да е така“, замисли се жената. Целият дворец беше море от подозрителни очи. Слугите се появяваха и бродеха като привидения навсякъде, където хората се събираха на едно място, а разговорите се водеха шепнешком.

Андромаха разклати глава, за да прогони лошите мисли, и свали дългите си крака от леглото. През високия квадратен прозорец виждаше бледата зора, прокрадваща се на хоризонта на нощното небе.

— Кой ме вика по това време?

— Царят, господарке — Акса незабавно започна да дърпа нощницата на Андромаха през главата й. — Трябва да се измиеш и да се облечеш, и бързо да отидеш при него. Той не обича закъсненията.

Андромаха усети паниката в гласа на жената и осъзна, че Акса ще носи отговорност, ако Приам е принуден да чака. Прислужницата натика мокра гъба в лицето й, но тя я хвана.

— Аз ще свърша това. Намери жълтата ми рокля и сандалите, които Лаодика ми подари вчера.

Докато се миеше, Андромаха се зачуди защо ли я бяха накарали да чака цяла седмица преди Приам да реши да се срещне с нея. Може би трябваше да смята това за голяма чест. Възможно беше други млади булки да са чакали месеци преди да го видят. Тя попита Лаодика, но най-голямата дъщеря на Приам просто бе свила рамене. Андромаха не знаеше толкова много неща за Троя. Вече знаеше обаче, че дворецът на Приам не е щастливо място. Беше зашеметяващо красив и пълен със съкровища, много от които от масивно злато. Монумент на показността, който рязко контрастираше с потайното поведение на хората в него. Лаодика бе изпратена да я въведе в дворцовите обичаи: местата, където жените могат да посещават, и стаите и коридорите, затворени за тях. Ала Андромаха научи много повече от това. Разговорите с Лаодика винаги бяха изпълнени с предупреждения. Какво да не прави. Какво да не говори. На кого да се усмихва и с кого да е учтива. Кого да избягва.

Принцесата изброи много имена, но повечето от тях прехвърчаха край ушите на Андромаха със скоростта на ловджийски ястреби. Някои се задържаха, но само след като срещна хората, на които принадлежаха: царския съветник Полит с воднистите му очи, дебелия Антифон — Господаря на конете. Андромаха щеше да е искрено изненадана, ако вечно задъханият и потен старец изобщо можеше да се качи на кон. Срещна и Деифоб, принцът на пристанището. Най-често наричан Диос, той изглеждаше почти като Хеликаон, но без вътрешната сила. Всъщност тя смяташе, че очите му гледат изплашено.

Осъзна, че Акса я гледа тревожно.

— Красивите сандали, господарке… — заекна тя.

— Донесе ли ги, Акса?

— Да, господарке, но… те не са подходящи.

— Не спори с мен. Боиш се от гнева на царя. Разбирам те. Но би трябвало да се боиш и от моя. — Гласът й остана приятен, но се вгледа сурово в лицето на Акса и младата жена сведе очи.

— Съжалявам, господарке, но не разбираш. Не можеш да носиш сандали. Ще се срещнеш с царя в голямата кула. Стъпалата са хлъзгави и той нареди да носиш подходящи обувки.

По-късно, докато вървеше по каменните улици под увеличаващата се светлина на зората, съпроводена от Акса и двама царски орли с брони от бронз и сребро, Андромаха се зачуди каква игра играе Приам. Искаше й се да има възможност да говори с Лаодика за странния избор на място на срещата.

По време на седмицата, прекарана в Троя, беше чула много слухове и клюки за Приам — повечето пълни с възхищение и всички — безсмислени. Според Акса за него се говореше, че има петдесетима сина, макар и царицата да бе родила само Мирима. Знаеше се, че в младостта си е обичал много жените, затова мнозина от тези синове, независимо признати от него, или не, бяха устроили домовете си в Троя, близо до славата на баща си. Макар и да управляваше вече от четиридесет години, царят още обичал хубавите млади момичета, каза й друга слугиня с кикотене. Това отврати Андромаха. Поредният старец, който не може да приеме, че дните му за съвкупяване са отминали. Но пък богатите бяха и властни, а властта беше афродизиак. А за Приам се твърдеше, че е най-богатият мъж на света.

Тя беше удивена от съкровищата, който видя в царския мегарон, апартаментите на царицата, а също и от златните накити, който Лаодика смяташе за обикновено ежедневно украшение. Принцесата винаги бе обсипана със злато — на китките и врата си носеше гривни и огърлици, а в царевично русата й коса бе вплетена златна нишка. Роклите й пък тежаха от други украшения. Но нищо от това не можеше да я направи по-красива, мислеше си Андромаха. Бижутата само отвличаха вниманието от малките й лешникови очи, дългия и нос и леко увисналата й брадичка. Онова, с което Лаодика компенсираше всичко това, беше зашеметяващо красивата и усмивка и мил характер, който я правеше много чаровна.

— Бедната Андромаха — каза й веднъж Лаодика, преплела ръка с нейната. — Нямаш бижута, никакво злато и само няколко мъниста и малко сребро. Ще накарам баща ми да ти даде злато, кехлибар и халцедон — огърлици и обици, които да са в тон с очите ти и златни верижки, с които да украсиш изящните си глезени… и големите си стъпала — Тя се засмя весело.

— Казват, големите стъпала са много красиви — отвърна й мрачно Андромаха. — Колкото по-големи, толкова по-добре.

Сега се усмихваше вътрешно, докато гледаше същите тези стъпала, затворени в грозните сандали с дебели подметки, които Акса й бе изнамерила. После погледна нагоре. Голямата кула на Илион се издигаше горда на южната стена на Троя, почти два пъти по-висока от укрепленията и със сигурност бе най-високата сграда, която някога бе виждала. Докато вървеше надолу по хълма към нея, виждаше вечно бдителните стражи, разположени по покрива й. Изглеждаха като дребни насекоми и издигащото се слънце блестеше по шлемовете и върховете на копията им.

Когато попита Акса за повикването й в голямата кула прислужницата й се стори странно неразговорлива.

— Сигурно е голяма чест — каза тя със съмнение. — Цар Приам понякога ходи там да надзирава града си и да оглежда морето и равнините за нашественици. Той бди над народа си.

— А често ли кани посетители в голямата кула на Илион?

Акса се изчерви и отказа да срещне очите й.

— Не зная. Не познавам обичаите на царя. Но това е най-високата точка в града. Трябва да е голяма чест — повтори тя.

Андромаха видя смущението, изписано на лицето на прислужницата и я прегърна.

— Не се страхувам от височини — опита се да я успокои. — Не бой се.

Влязоха в голямата квадратна кула точно в основата й при Скейската порта. Каменната стена беше много дебела и вътре бе студено и влажно. Андромаха видя тясно стълбище, издигащо се спираловидно в мрака. Погледна нагоре и видя, че кулата е просто влажен квадратен пилон, пълен с въздух и осветен на равни интервали от дупки, пробита в дебелите стени. Стълбите обрамчваха вътрешната им страна и се издигаха на стръмни изкачвания, следвани от тераси, водещи до следващото издигане, и така до нищожно светло петно високо горе. Нямаше парапет. По стените до пода бяха наредени факли и един от войниците с нея запали една от тях, за да я отнесе нагоре по стълбите.

— Искаш ли да дойда с теб, господарке?

Андромаха видя, че очите на Акса са разширени от уплаха на светлината на факлите, а ръцете й несъзнателно са притиснати в подутия й корем.

— Не. Стой тук. Чакай ме — отвърна тя.

— Ще вземеш ли водата?

Акса започна да развързва мяха, който носеше на кръста си. Андромаха помисли за момент, после й каза:

— Не, задръж я. Може да ми се допие после.

Осъзна, че двамата войници се готвят да я последват. Вдигна ръка.

— Дай ми факлата.

Факлоносецът погледна несигурно към другаря си, но й я подаде.

— Стойте тук — каза им тя учтиво и преди да успеят да помръднат, се закатери пъргаво по стълбите, стъпвайки леко по лъскавия камък.

Катереше се все по-високо, а краката й, силни от часовете ходене и тичане из Тера, я придвижваха неуморно по каменните стъпала. Всяко от тях бе високо почти до коляното й и на нея й хареса напрежението. Бедрата и прасците й копнееха за подобно упражнение. Никога не бе страдала от страх от височини, но не бе изкушена и да гледа надолу, за да види докъде е стигнала. Вместо това гледаше нагоре, към малкия квадрат светлина.

Вече имаше чувството, че е успяла да оцени стария цар. Той бе поискал да дойде в кулата, за да всее страх у нея, може би да я унижи, с надеждата да я види как пада разплакана на пода и се налага да бъде носена като дете. Удивена беше, че цар с такава сила и богатство има нужда да доказва властта си над една млада жена. „Мога да се справя с такъв тормоз!“, реши тя.

Стъпалата станаха по-тесни с приближаването й към върха и изглеждаха много по-изхабени. Освен това бяха по-хлъзгави и тя започна по-ясно да осъзнава наличието на тъмната бездна вдясно. Реши да стъпва по-внимателно. Чудеше се защо стълбите са по-изхабени на върха. После разбра и се засмя. Спря се, за да вдигне факлата. На около тридесетина стъпала под нея от другата страна на кулата имаше тъмна ниша, а в нея — тясна врата. Не я беше видяла, докато се изкачваше. Това трябваше да е изходът към терасата на южната стена. Старецът бе излязъл през нея и щеше да я остави да изкачи цялата кула. „Приам — помисли си тя. — Дори не съм те виждала, а вече не те харесвам.“

Когато излезе на върха, почувства облекчение. Яркото ниско слънце подразни очите й, а вятърът разроши косата й, затова за миг беше объркана. После се огледа бавно, за да успокои дишането си.

Дървеният покрив беше с размера на царския мегарон, но почти празен, ако се изключеха четиримата стражи, разположени в четирите му ъгъла. Те бяха неподвижни и гледаха навън. До парапета на югозападната стена стоеше висок широкоплещест мъж, чиято сребристозлатна коса се вееше под напора на вятъра.

Беше много едър и с тъмна кожа. Носеше синя туника и въпреки хлада на зората, мускулестите му ръце бяха голи. Стоеше с обърнат към нея профил и Андромаха видя извит нос и силна челюст. Явно не я беше видял и тя остана неподвижна и несигурна какво да стори.

— Е, цял ден ли ще стоиш там, момиче? — попита той, без да се обръща.

Андромаха се приближи към него и сведе глава.

— Аз съм Андромаха от Тива…

Царят се обърна рязко. Изненада я колко младолик и жизнен изглежда. Височината и широките му рамене сякаш я притискаха — физическото му присъствие беше колосално.

— Не са ли те научили как да се обръщаш към своя цар, момиче? На колене!

Той се извиси над нея и тя бе почти принудена да падне само от излъчването му.

Но вместо това изпъна гръб.

— В Тива в полите на Плакос не падаме на колене пред никого, дори пред боговете.

Приам се наведе толкова близо, че виждаше жълтеникавобялото на очите му и подушваше миризмата на сутрешно вино в дъха му. Той каза тихо:

— Сега не си в малката Тива. Няма да повтарям.

В този миг откъм стълбището се чу дрънчене и един царски орел се изкачи на покрива. На шлема му се виждаше черно-белият герб на капитан. Той бързо дотича до царя си.

— Господарю. — Погледна към Андромаха и се поколеба. Приам му направи нетърпеливо знак да продължи. — Господарю, хванахме го! Явно някой го е предупредил и почти се беше добрал до египетския кораб. Сега го разпитват.

— Чудесно! По-късно ще се присъединя към разпитващите. — Царят все още гледаше надолу към залива. — Онова чудовище новият кораб на Хеликаон ли е?

— Да, господарю. „Ксантос“. Пристигна късно през нощта.

Това предизвика интерес у Андромаха. Тя Внимателно следеше Приам, но не можа да разгадае по изражението му дали смята новината за добра, или лоша. След малко той освободи капитана и отново се обърна към нея.

— Нека ти покажа града — каза той и с лекота скочи на високия парапет, а после се, обърна и протегна ръка към Андромаха.

Тя не се поколеба и протегна китката си. Той я хвана и я изтегли до себе си. Вятърът я блъсна и под нея се разкри невероятната височина на кулата.

— Значи няма да коленичиш пред мен? — попита царят.

— Няма да коленича пред никого — отвърна тя, подготвяйки се за бутането, което щеше да я запрати към смъртта й, и готова да го дръпне със себе си.

— Ти ме заинтересува, момиче. У теб няма страх.

— Очевидно у теб също, царю Приам.

Той изглеждаше изненадан.

— Страхът е за слабите. Огледай се наоколо. Това е Троя. Моята Троя. Най-богатият и могъщ град на света. Построен от изплашени хора, но хора с въображение и смелост. Става по-богат с всеки изминал ден, а с това нараства и влиянието му.

Внезапно, за изненада на Андромаха, царят се протегна и опипа лявата й гърда. Тя не трепна.

— Ще свършиш работа — каза Приам и отдръпна ръка, а после й махна, че може да си върви. — Ще ми родиш силни деца.

В сърцето й се прокрадна леденият червей на страха.

— Имаш предвид на твоя син Хектор, царю — поправи го тя с по-твърд глас, отколкото трябваше.

Той пристъпи напред по-бързо, отколкото беше очаквала и отново се надвеси над нея.

— Аз съм твоят цар — прошепна в ухото й и тя усети горещия му влажен дъх. — А Хектор не е тук. Може да не се върне до пролетта.

Перспективата да бъде затворена в двореца на Приам през дългите седмици на зимата изпълни Андромаха със смут.

— Можеш да си вървиш — каза царят и й обърна гръб, загледан в залива.

Андромаха скочи леко от парапета и тръгна към стълбите. Тогава Приам отново я повика и тя се извърна.

— Още си девствена, така ли?

— Аз съм онази, която съм, царю Приам — отвърна тя, неспособна да сдържи яда в гласа си.

— Тогава не забравяй коя и какво си — посъветва я той. — Ти си собственост на Приам, докато той не реши, че можеш да станеш нечия друга собственост.