Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (52)

III

За Ксандер моментът бе плашещ. Той се огледа и видя гнева по лицата на мъжете. Андромаха също изглеждаше изненадана и дори несигурна. После изражението й стана строго.

— Не те разбирам, Диос — каза тя.

— Аз съм принц Деифоб. Само равните ми или онези, които смятам за приятели, могат да ме наричат Диос. Ти не си от тях. А този плаж е запазен за царското семейство. Ти си тук като гост и нямаш право да водиш на него непознати. Но дори това невъзпитание бледнее пред курвенската ти показност, която бяхме принудени да гледаме. Всички знаем какви гнусни извращения практикуват жриците на Тера, но да ги показваш тук е обида, която няма да търпя.

— Аз поканих Аргуриос — намеси се Лаодика, проправяйки и път сред тълпата.

Ксандер усети нервността в гласа й и видя, че е свела поглед.

— Не съм изненадан, сестро. Никога не си била най-острата стрела в колчана.

Лаодика сякаш се смали под удара на презрението му. Тогава Аргуриос пристъпи напред и когато заговори, Ксандер видя шока по лицата на всички наоколо.

— Приключи ли, пале? — попита той. Тонът му бе груб и студен, и Диос отстъпи стреснато. Лицето му почервеня. Аргуриос направи втора крачка. — Принц, така ли? Изглежда… изглежда Троя е червива от принцове. Сигурно си… изтърсакът на котилото.

Ксандер зяпна. Въпреки че беше млад, осъзнаваше, че ситуацията внезапно се е влошила много. Диос остана неподвижен за момент, твърде шокиран, за да продума. После присви очи.

— Обидих ли те, пале? — изръмжа Аргуриос. — Тогава донеси мечове и ще ти изтръгна… проклетото троянско сърце!

— Това стигна твърде далече! — разнесе се глас нейде от тълпата. Един висок и широкоплещест млад мъж със златиста коса си проправи път към центъра. — Никой няма да носи мечове! — Той се вгледа в Аргуриос. — Познавам те, микенецо. Ти си войн, но сърцето ти копнее за онова, което силата ти не може да достигне. — Обърна се към Андромаха. — Не познавам обичаите на земята ти, бъдеща моя сестро. Тук, в Троя, благородничките не плуват заедно с мъжете. Смятаме го за… неморално. Ако обаче никой не ти го е обяснил, нямаме право и да те виним. — После мъжът се извъртя към ядосания Диос. — Братко, не се съмнявам, че баща ни ще чуе за това и ще прецени сам какво да предприеме. Нека обаче засега се откажем от битка.

— Тази отрепка ме обиди! — извика Диос.

— Да, така е — съгласи се златокосият помирително. — Както обаче виждаш, той се възстановява от жестоки рани и не е в състояние да се бие. Затова задръж за известно време обидата си. Ако все така искаш да отмъстиш за нея, когато Аргуриос оздравее, сигурен съм, че ще бъдеш добре дошъл.

— Така и ще стане! — натърти Диос. После изгледа микенеца с омраза. — Ще се срещнем отново.

Аргуриос само кимна. Принцът си тръгна, следван от група млади мъже. Тълпата се разпръсна.

— Как е… името ти? — обърна се войнът към златокосия новодошъл.

— Агатон. А сега нека отидем на сянка и да поговорим за нещо по-малко агресивно. Диос лесно се пали, но не е лош по природа. Не бих искал да го видя убит… дори и от велик герой.

На Ксандер му се струваше, че Агатон е най-благородният човек, когото някога е виждал. Приличаше на бог. Очите му бяха дълбоки и сини и той се извисяваше над Аргуриос като планина.

Андромаха положи длан върху рамото на принца.

— Добре изиграно, Агатон!

Те отидоха обратно под навеса и Ксандер ги последва незабелязан. Лаодика целуна Агатон по двете бузи.

— Толкова приличаш на Хектор — каза тя.

— Не си права, сестро, повярвай ми.

Аргуриос се излегна на една черга, опъната на пясъка, и поне привидно се унесе в дрямка. Лаодика седна до Агатон, а Ксандер — до Андромаха. Все още никой не говореше с него.

— Днес пристигнаха новини от Хектор — каза принцът. — Имало е голяма битка на място, наречено Кадеш. Докладите са мъгляви, но изглежда египтяните почти са спечелили. Само атаката на Троянския кон ги е удържала.

— Виждаш ли! Казах ти — възкликна Лаодика и погледна към Андромаха. — Хектор винаги побеждава.

— Приключила ли е битката? — попита Андромаха.

— Не. Не е имало ясен победител. Знаем, че и двете страни са изгубили много хора, но още нямаме подробности.

— Чумата да ги тръшне подробностите — измърмори Лаодика. — Хектор ще победи и ще се върне у дома, за да го посрещнем с шествие.

— Дано си права, сестро. Според един доклад обаче Троянският кон е бил отрязан и преди падането на мрака не е успял да се върне при хетската армия. Трябва да се молим на боговете на войната Хектор да не е сред загиналите.

— Не говори така! — укори го Лаодика. — Не искам да чувам подобни приказки.

Ксандер видя как принцът погледна към Андромаха за момент.

— Ще повървиш ли с мен по брега? Много искам да обсъдя някой неща с теб.

— Стига да не се смята за неморално — отвърна тя и се изправи грациозно на крака.

Ксандер ги гледаше, докато се отдалечаваха. Лаодика изглеждаше натъжена.

— Да ти донеса ли нещо за пиене? — попита я той.

— Не. Не съм жадна. — Тя погледна към Аргуриос. — Много е слаб и цветът на кожата му не е добър. Може би трябва да му вземеш някакъв плодов нектар. Мама казва, че е полезно за кръвта. Той е много безразсъден, нали? — добави Лаодика. — Пое ужасен риск, като ядоса Диос. Брат ми е добър с меча и е много бърз.

— Той е… пале — каза Аргуриос и се надигна до седнало положение. — И си права. Твърде слаб съм.

— Не исках да те обидя — каза Лаодика смутено. — Мислех, че спиш.

— Не си ме обидила. А и напоследък… не мога да спя… легнал. Изглежда изправен дишам по-лесно. — Аргуриос погледна Ксандер. — Онова за нектара звучи добре.

Момчето изтича към масите и донесе чаша гъст златист сок, която подаде на война. Той отпи една дълга глътка.

— Ти си много добър младеж — каза микенецът, докато оставяше празната чаша на пясъка. — Караш ме да се… чудя… защо никога не съм… имал лични… роби… досега.

— Аз не съм ти роб — отвърна Ксандер.

Аргуриос се замисли за миг.

— Прозвуча зле… нямах това… предвид. Разбира се, че… не си. Ти си ми приятел. А това… значи много… за мен.

— Защо никога не си имал личен прислужник? — попита Лаодика. — Не си ли известен герой в собствената си страна.

— Никога… не съм искал. Винаги… съм бил… войник. Веднъж имах щитоносец. Чудесен млад човек. Умря в Тесалия.

— Ами в дома ти?

Той поклати глава.

— Баща ми нямаше богатство. През годините… придобих земи и за тях… се грижат роби. Но ги оставям да се оправят сами. — Изражението му помръкна. — Но те вече не са мои земи. Аз съм прогонен. Извън закона. — Той погледна към морето. — Мисля, че… ще поплувам отново.

После микенецът се надигна с мъка на крака, отиде до водата и съблече избледнялата си от слънцето туника.

— Странен човек — отбеляза Лаодика.

— Каза, че съм му приятел — каза Ксандер щастливо.

— Това е голяма чест. Мъж като него не дава приятелството си с лекота.