Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (68)

II

Аргуриос седеше смълчан в градината на храма и лъскаше нагръдника си с прокъсан парцал. Бронята беше стара и няколко от застъпващите се бронзови дискове бяха напукани. Два от лявата страна липсваха. Първият падна под удара на брадва. Аргуриос още си го спомняше. Един млад тесалийски войник проби микенските редици и уби двама войни. Мъжът беше висок, широкоплещест и абсолютно безстрашен. Аргуриос го посрещна с високо вдигнат щит и протегнат меч. Тесалиецът реагира брилянтно, падна на едно коляно и удари с брадва изпод щита. Ударът счупи две от ребрата на микенеца и щеше да го изкорми, ако старият му нагръдник не бе толкова качествено изработен. Въпреки изпепеляващата болка Аргуриос продължи битката и накрая рани смъртно врага си. Когато боят приключи, той намери умиращия и постоя с него. Говориха си за живота — за предстоящата жътва и стойността на доброто острие.

Когато кратката война приключи, Аргуриос отпътува до Тесалия и върна брадвата и бронята на семейството на войника в една планинска долина.

Той полираше бавно и методично всеки диск. Тази нощ смяташе да говори с Приам и искаше да изглежда възможно най-добре. Нямаше големи очаквания за успех в това начинание и мисълта да го прогонят от близостта на Лаодика го караше да изпитва паника.

„Какво ще правиш, чудеше се той, ако царят ти откаже?“

В действителност нямаше представа, затова просто отпъди страха.

Когато приключи с нагръдника, Аргуриос се зае с шлема си. Той бе чудесно изработен от един цял бронзов лист. Подарък от цар Атрей. Отвътре бе покрит с кожа, която да поеме почти всеки удар, и му беше служил добре през годините. Докато го гледаше, микенецът не за първи път се удиви от умението на ковача. Сигурно му бе отнело седмици да оформи шлема, да извае купола и извитите предпазители за бузите. Той нежно докосна издатините около темето, в които се поставяше церемониалният гребен от бели конски косми. Беше изкривен и трябваше да се смени. Аргуриос излъска внимателно шлема. Ако не бе станал войн, щеше с удоволствие да изучи оформянето на бронз. Мечовете трябваше да станат твърди, но без това да ги направи чупливи. За шлемове и брони бе нужен по-мек бронз, който да поддава и да се изкривява, за да поема ударите. За тези различни цели в медта се прибавяха по-големи или по-малки количества калай.

След като приключи и критично огледа блестящия шлем, той го остави до себе си и започна да работи върху наколенниците. Те не бяха много добре изработени. Подарък от цар Агамемнон, който само показваше сигурното изпадане на Аргуриос в немилост.

Все още се занимаваше с тях, когато видя приближаващата се през дърветата Лаодика. Тя носеше слънчевожълта рокля с широк колан, украсен със злато. Светлата й коса се спускаше свободно, а усмивката й, когато го видя, накара сърцето му да забие по-бързо. Той остави наколенниците и се изправи, а тя се спусна в прегръдката му.

— Имам много добро предчувствие за днес — каза принцесата. — Тази сутрин, когато се събудих, всичките ми страхове бяха изчезнали.

Той докосна лицето й и я целуна. За момент останаха неподвижни и без да продумат. После тя сведе поглед към бронята му.

— Тази вечер ще изглеждаш великолепно.

— Иска ми се да можех да се видя през твоите очи. Последния път, когато видях отражението си, от него ме гледаше мъж прехвърлил най-добрите си години, с четвъртито лице и посивяваща коса.

Лаодика го погали по бузата.

— Никога не съм виждала по-красив мъж. Никога. — Тя му се усмихна. — Тук е много топло. Може би трябва да идем в стаята ти, където е по-хладно.

— Ако отидем там, няма да ти е хладно за дълго — отвърна той.

Принцесата се засмя и му помогна да събере въоръжението си. После двамата тръгнаха през градините.

По-късно, докато лежаха голи в тясното легло, тя му разказа за предстоящото пиршество.

— Няма да има жени. Върховната жрица на Атина ще води отделен ритуал в нашите покои. Тя е много стара и безкрайно скучна. Не съм кой знае колко нетърпелива. При теб ще е много по-вълнуващо. Ще има певци, които да пеят за славата на Хектор, както и разказвачи. — Лицето й се сгърчи и тя вдигна ръка до устата си. От очите й бликнаха сълзи. Аргуриос я прегърна. — Още не мога да повярвам, че е мъртъв — прошепна тя.

— Той е бил герой. Боговете са го приветствали с велико пиршество.

Тя се надигна и избърса сълзите от очите си.

— Касандра разстрои всички, като каза, че Хектор ще се върне от мъртвите. Хекуба беше толкова бясна, че я отпрати в двореца на баща й, за да слуша жрицата и да се научи да приема истината. Как мислиш, дали хората наистина се връщат от мъртвите?

— Не познавам някой, който да го е сторил — каза Аргуриос. — Казват, че Орфей е влязъл в Подземния свят, за да помоли да му върнат жената. Но това не станало. Скърбя с теб, Лаодика. Но Хектор е бил войн, а войните умират по този начин. Предполагам, че и той не би искал друго.

Тогава тя се усмихна.

— О, не и Хектор! Той мразеше войната.

Аргуриос седна до нея.

— Но как е възможно това? Всеки мъж из Великата зеленина е чувал за битките, които е печелил.

— Не мога да обясня това противоречие. Хектор е… беше… особен. Мразеше споровете и конфронтациите. Когато беше в Троя, прекарваше повечето време в имението си, отглеждаше коне и прасета. Там има голяма къща, пълна с деца — синове на мъртви троянски войници. Хектор плаща за обучението и прехраната им. Винаги е говорил с омраза за войната. Казваше ми, че дори и победата оставя лош вкус в устата му. Веднъж дори заяви, че всички деца трябва да бъдат принудени да се разходят из някое бойно поле и да видят осакатените мъртви тела. И че може би така няма да израстат изпълнени с мисли за слава.

— Както сама каза, особен човек.

Аргуриос стана от леглото и си сложи туниката. После отвори прозореца и погледна над двора на храма. Пред масите на жреците се бяха струпали тълпи от молители.

— Днес ми се случи нещо странно — каза той. — Слязох в Долния град, за да намеря ковач, който да ми поправи бронята. Там видях тракийски войници. Много от тях пиеха. Бяха шумни и недисциплинирани.

— Да, видях ги на идване. Агатон ще се ядоса много, ако научи.

— Един от тях се довлече до мен и каза: „Ти не трябваше ли да се криеш?“ Сигурен съм, че не го познавам. После друг го изтегли встрани и му каза, че е глупак.

— Не зная защо са се върнали толкова скоро — каза Лаодика. — Татко е много внимателен при разместването на отрядите. Но въпреки това тракийците бяха тук едва преди седмица. Не би трябвало да патрулират из града още доста време.

— По-добре се връщай в двореца — смени темата Аргуриос. — Трябва да се подготвя.

Лаодика си сложи роклята, а после отиде до сандъка при отсрещната стена. Върху него бяха поставени меч и ножница, малък кинжал и два запечатани с восък свитъка.

— Писма ли пишеш? — попита принцесата.

— Не. Никога не успях да се науча. Дадоха ми ги в Микена, за да ги предам на посланика Ерекос.

Тя взе единия свитък и счупи печата.

— Какво правиш? — попита той. — Това са писма от царя.

— На теб вече не ти е цар — отвърна тя. — Прогони те, нали помниш? Любопитно ми е за какво пише.

— Вероятно приказки за търговия.

Лаодика разви свитъка и го огледа.

— Да — каза му след малко. — Става дума за доставки на мед и калай, а освен това иска Ерекос да е сигурен, че количествата ще се увеличат. — Продължи да чете. — И нещо за доставка на злато на „приятелите ни“. Много е скучно. — Тя разви втория свитък. — Още от същото. Има и име. Карпофорус. Трябва да му се даде злато за някаква мисия. И благодарности за Ерекос, че е предоставил детайлна информация за смяната на патрулите. — Тя върна писмата върху капака на сандъка. — Царят ти пише много скучни писма. — После прекоси стаята и го целуна. — Тази вечер няма да те видя, но ще те чакам тук утре, за да чуя как е минала срещата ти с баща ми. Не забравяй, че той е много горд човек.

— Както и аз — отвърна Аргуриос.

— Е, опитвай се да не го ядосаш. Ако откаже, само сведи глава и отстъпи. Той не може да направи нищо, което да ни раздели задълго, обич моя. Ако ме отпрати надалеч, ще намеря начин да ти пратя съобщение.

— Радвам се да видя, че добиваш самочувствие.

— Просто вярвам в посланието на лебедите — отвърна тя. А после, след още една продължителна целувка, излезе от стаята.

Аргуриос се върна до прозореца. Слънцето се спускаше към хоризонта.

Той се върна към бронята си и приключи с полирането наколенниците, а после и бронзовите дискове върху старата му кожена бойна пола. Накрая стигна до извитите налакътници, дадени му от войника Калиадес преди две години. Калиадес ги бе свалил от един мъртъв атинянин, а после ги отнесе до мястото, където Аргуриос почиваше след битката.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза войникът.

Тогава Аргуриос не успя да си спомни.

— Носех шлем със змийска глава за украса — настоя Калиадес. — Събориха ме и един копиеносец щеше да ме прониже през гърлото. Ти скочи върху него и отклони копието с щита си.

— Да, да — сети се Аргуриос. — Радвам се, че си оцелял.

— Донесох ти тези — каза войникът и му предложи налакътниците. Някои от приятелите на Калиадес бяха наблизо, но лазеха почтителна дистанция. Аргуриос разпозна Банокъл Едноухия и Арутрос, който бе известен с грубите си шеги. Имаше и други — нови войници, които не познаваше.

Той прие подаръка и каза:

— Чудесни са. Сега можеш да ме оставиш.

Войниците се отдръпнаха. Спомняйки си този момент, Аргуриос откри, че съжалява, че не е поговорил с тях, за да се сближат и опознаят.

Погледна колана и ножницата си. И те имаха нужда от лъскане, но той не възнамеряваше да носи меч в двореца.

Върху сандъка останаха и папирусите, покрити с неразбираеми символи. Мед и калай за още оръжия и броня. Злато за „приятелите ни“. Тези приятели бяха троянски предатели. А що се отнася до смяната на патрулите, това можеше да означава само отрядите, пазещи града. Аргуриос не можеше да чете, нито можеше сам да си направи броня. Не разбираше от реколти, нито от тъкане на коприна и вълна.

Но онова, което познаваше по-добре от повечето живи хора, бяха стратегията и войната.

Ако Агамемнон искаше да разбере кои отряди ще пазят града по определено време, това означаваше само, че когато някой определен отряд е на пост, той ще има полза от това. Иначе нямаше да има значение кой точно патрулира по стените.

„Ти вече не си стратегосът на царя, сгълча се той. Амбициите на Агамемнон вече не те засягат.“

Освен, разбира се, ако Приам не се съгласи да му даде Лаодика за жена. Тогава, по закон, той щеше да стане царски син и троянец. Колко немислима би му се сторила такава идея, когато за пръв път стъпи на борда на „Ксантос“.

Сенките отвън се издължаваха. Аргуриос си сложи наколенниците, а после и нагръдника, и полата. Накрая затегна каишите на налакътниците си и се изправи.

Отиде до вратата… и се спря. Погледна назад и очите му се спряха на меча и ножницата.

После, следвайки необясним импулс, ги грабна и тръгна към двореца.