Дейвид Гемел
Повелителят на сребърния лък (35)

II

Аргуриос от Микена не беше човек, склонен към размишления. Живееше, за да служи на своя цар и на народа си. Не поставяше под съмнение решенията на владетеля, нито се чудеше за това кое е правилно и кое — не във войната и завоеванията. За Аргуриос животът беше суров и простичък. Могъщите управляваха, слабите ставаха слуги или роби. Същото беше и с народите.

Но заедно с тази проста философия той бе усвоил и морала на цар Атрей, бащата на Агамемнон. Власт със съвест, сила без жестокост, обич към родината без омраза към враговете.

Затова Аргуриос никога не беше измъчвал враг, изнасилил жена или убил дете. Не бе изгарял домове, нито се беше гаврил с победените.

Събитията, довели до ужаса в Залива на лошия късмет, не спираха да го тормозят. Убийството на Зидантас беше брутално и садистично. Искаше му се да вярва, че Коланос е обикновен дивак; чудовище, което се отличава от добрите микенски мъже.

Но така ли бе наистина?

По време на пътуването с Одисей размишляваше над този въпрос, но все още нямаше отговор. Сега, докато изкачваше високия хълм към Скейската порта, той не се дивеше на красотата на града, нито забелязваше блестящото злато на дворцовите покриви. Вместо това мислеше за другите генерали, добили благоразположението на цар Агамемнон — жестоки и безскрупулни мъже, чиито зверства слагаха бяха петно върху честта на микенците. През последните месеци бе чул истории, които смразяваха кръвта му.

Например за цяло унищожено село, в което завоевателите завързали мъжете за дърветата, разтворили ребрата им, а вътрешностите им задържали с клечки. Жените били изнасилени и избити. Микенецът начело на нападението бил Коланос.

Аргуриос отнесе тази вест на Агамемнон. Царят го изслуша внимателно.

— Ако всичко е така, както казваш, виновните ще бъдат наказани сурово.

Но това така и не се случи. След това рядко канеха Аргуриос в компанията на царя. Всъщност при последното посещение на Агамемнон в Пещерата на крилете, той не бе сред дванадесетимата избрани, за разлика от Коланос.

Микенецът отхвърли тези мисли и влезе в долния град на Троя, в търсене на улицата на посланиците. Скоро се изгуби, но не му се искаше да пита за посоките. Спря се при един кладенец и седна в сянката на една стена с гравирана върху нея Артемида Ловджийката. Гравюрата беше майсторска. Образът бе уловен в движение, с опънат лък и в преследване на плячка.

— Искам да отидеш в Троя — беше му казал цар Агамемнон при последната им среща.

— На твое разположение съм, царю. Какво ще правя там?

— Изучи защитата им. Можеш да споделиш откритията си с посланика Ерекос. Той ще ми праща докладите ти.

— При цялото ми уважение, царю, но той и сега може да опише укрепленията. Какъв смисъл има да ходя там?

— Какъвто аз виждам — отвърна Агамемнон. — И ти знаеш не по-зле от мен, че укрепленията не са най-важната част от защитата на един град. Не стените, а мъжете печелят или губят войните. Огледай войниците. Проучи дисциплината и слабостите им. Троя е най-богатият град във Великата зеленина. Има огромна хазна и още по-огромно влияние. Никое начинание по това море не може да успее, ако троянците са срещу него. Затова Троя трябва да падне пред Микена.

— Ще нападнем Троя?

— Не незабавно. А може и изобщо да не стане нужно. Сега имаме приятели в царското семейство. Един от тези приятели може скоро да се окаже цар. Тогава няма да има нужда от война с града. Но винаги е мъдро да имаш повече от един план. Баща ми ме е научил на това. Ще пътуваш с Глаукос. Той е роднина на посланика Ерекос. Освен това може да чете и пише — умение, което, ако правилно си спомням, ти не си усвоил.

— Не, господарю.

— Може да ти е полезен.

— На момчето му липсва смелост. Не бих разчитал на него в сериозна битка.

— Ти няма да водиш сериозни битки, Аргуриос.

— Мога ли да попитам за резултата от разследването на онова клане?

Агамемнон само махна с ръка.

— Преувеличени истории. Няколко човека били убити, за да се наблегне на това колко е безсмислено да се противопоставят на Микена. По-късно днес тръгва кораб. Капитанът ще те очаква.

Споменът за този последен разговор висеше над него като покров. Агамемнон беше повече от хладен. От царя се излъчваше някаква подмолна враждебност.

Аргуриос стана от мястото си и продължи да върви през града, докато не се изгуби съвсем из лабиринта от улици. Накрая се видя принуден да търси помощ от един уличен търговец.

Следвайки указанията, се озова пред голяма къща без име върху нея, която се намираше в долния град, свита под западната стена. На портата стоеше въоръжен мъж. Той не носеше броня — Аргуриос скоро щеше да открие, че бронята и шлемът са привилегия, с която в града разполагат само войниците на Троя — но държанието му подсказваше, че е микенски войн. Висок, мрачен и сивоок. Войникът погледна посетителя, но не каза нищо.

— Аз съм Аргуриос, последовател на Агамемнон. Искам аудиенция с Ерекос.

— Той е в Милет — каза му стражът. — Очакваме го през следващите няколко дни. Отиде да се срещне с царя.

— Агамемнон е в Милет? — Новината го изненада. Това беше голям пристанищен град между Ликия и Троя. „Пенелопа“ бе минала край него. Аргуриос се вбеси, че е бил толкова близо до царя си, без да знае. Можеше да му разкаже за събитията в Залива на лошия късмет.

Стражът го упъти към една къща, където посетителите на града можеха да намерят легло и храна. Аргуриос взе оскъдните си притежания и се настани в малка стая с още по-малък прозорец, обърнат към далечните хълмове. Леглото скърцаше, а стените бяха плесенясали, но това не го интересуваше. Щеше да използва стаичката само за сън.

През следващите шест дни ходеше всяка сутрин до къщата на посланика, за да разбере дали е там. Когато му казваха, че Ерекос още не се е върнал, прекарваше деня в разходки из града, за да изучава защитата му, както бе наредил Агамемнон.

Скоро откри, че Троя не е един град. Нарастващото му богатство означаваше постоянен растеж и разпростиране над хълмовете и равнината. В най-високата му точка се намираше дворецът на царя. Това беше първоначалната цитадела, която съдържаше много древни сгради, използвани сега за съкровищници или помещения за съветниците на царя. Имаше две порти, едната, от които водеше към покоите на жените, а другата — към двора пред огромните двойни врати на царския мегарон.

В широк кръг около двореца се простираше Горният град, в който бяха домовете на богатите: търговци, принцове и благородници. Тук имаше големи дворци и къщи, в чиито прекрасни градини се издигаха статуи и цъфтящи дървета. В тази част от Троя бяха разположени и няколко обширни местности, където занаятчии и творци представяха стоките си на богатите: бижутери, тъкачи, оръжейници, грънчари и ковачи на бронз. Имаше места за хранене и за събирания, училище и театър. Горният град беше добре защитен от огромните стени и хитро разположените по тях кули.

Извън тях се простираше все по-бързо растящ Долният град. Почти невъзможно бе да бъде защитен. Нямаше стени, а само няколко последователно разположени окопа, някои, от които все още се оформяха. Всяка по-голяма армия можеше да прекоси улиците безпроблемно, но и без да открие кой знае каква плячка. Тук нямаше много дворци. Повечето сгради бяха домове на бедните обитатели: слуги и по-неуспели занаятчии, хора, занимаващи се с бои или риболов. На места бе невъзможно да се диша — от вонята на вар и урина, използвани за боядисване на платове, или от ферментирали рибешки черва, от които се правеха супа и бульон.

Но тук никой нямаше да спечели или загуби битката за града.

Аргуриос разбираше, че поражението на Троя може да дойде само когато някой успее да събори Великите порти или да изкачи могъщите стени.

Източната порта щеше да е кошмар за нападателите. Стените се обръщаха навътре, което означаваше, че враговете на града трябваше да са струпани на едно място и обстрелвани от стрелци и копиеносци. Дори по-големи камъни, хвърлени от тази височина, можеха да смажат брониран войн. А самите порти бяха дебели и подсилени с бронз. Нямаше да се възпламенят лесно.

Тази защита обаче не притесняваше толкова Аргуриос. Както и самият Агамемнон добре знаеше, той умеете да преценява войниците и техните достойнства и слабости. Войните се печелеха и губеха от четири жизненоважни елемента: морал, дисциплина, организация и смелост. Ако който и да било от тях липсваше, поражението бе сигурно. Затова Аргуриос изучаваше войниците по стените — тяхната бдителност и поведението им. Дали бяха невнимателни и мързеливи? Офицерите им решителни и дисциплинирани ли бяха? Чувстваха ли увереност в силата си или просто проявяваха арогантност? На тези въпроси търсеше отговори Агамемнон. Затова Аргуриос седеше в таверни и домове за хранене, слушаше разговорите на войниците, наблюдаваше ги, докато маршируват или патрулират по стените. Разговаряше с търговци в магазините им и със старци, седнали около кладенците, за да си спомнят дните в армията.

Скоро откри, че троянските войски бяха много дисциплинирани и добре обучени. Разбра, че Приам редовно изпраща да помагат на хетите в техните войни и дори наема конници, пешаци и колесници от съседните царства, за да могат неговите мъже да трупат опит в истинска битка. Самата Троя не бе преживявала война вече две поколения, но войниците й бяха опитни и калени в битка. Трудно му беше да прецени точния брой боеспособни мъже, на които можеше да разчита градът, но Аргуриос вярваше, че са не по-малко от десет хиляди, включително и хилядата войни на Троянския кон, воюващи с Хектор срещу египтяните.

След първия оглед му се струваше, че Троя е непревземаема, но той знаеше, че няма невъзможна за завоюване крепост. Как тогава да пречупи защитата на града? От колко мъже щеше да се нуждае?

За да може една армия да унищожи обсаден в града си враг, обикновено бяха нужни петима срещу един. Троянците имаха десет хиляди, значи минималната необходима сила бе поне пет-десет хиляди войни. Това изключваше възможността за микенска инвазия, тъй като Агамемнон не можеше да свика повече от петнадесет хиляди мъже, дори ако събереше всеки войн в Микена. И дори ако успееше някак да открие петдесет хиляди, щеше да се появи вторият проблем. Как да изхраниш подобна армия? Щеше да им се наложи да нападат околните територии, а това щеше да настрои населението срещу тях и да предизвика бунтове и агресия. Проблемът бе сериозен, но Аргуриос реши, че няма да се върне при своя цар, без да му предложи работещ план.

А после, на седмия ден, разбра, че посланикът Ерекос се е върнал от Милет.