Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (92)

92.

Аз бях част от голям наблюдателен отряд, разположен близо до Хайланд Парк. Според мен много скоро щяхме да арестуваме Лорънс Липтън, може би до няколко часа. Съобщиха ни, че от Вашингтон работят съвместно с даласката полиция.

Взирах се разсеяно в къщата — голяма двуетажна постройка в стил „Тюдор“, разположена върху два и половина акра много скъпа земя. Мястото приличаше на девствен кът, недокоснат от човешка ръка. Покритият с червени плочи тротоар продължаваше от улицата до дъговидната алея за коли, която пък отвеждаше до внушителната къща с шестнадесет спални. Водещите новини за Далас през този ден бяха за пожара в Кеслър Парк, изпепелил имение от 6000 квадратни метра. Домът на Липтън заемаше една трета от тази площ, но независимо от това изглеждаше внушителен — или по-скоро, депресиращ.

Беше около девет часа вечерта. В слушалките ми прозвуча гласът на ръководещия екипа агент от далаския ни клон — Джоузеф Денио:

— Току-що получихме заповед от офиса на директора. Трябва незабавно да се изтеглим. Аз също нищо не разбирам, макар че заповедта не може да бъде по-ясна: Да се изтеглим! Всички да се върнат в офиса, трябва да проучим и обсъдим положението.

Погледнах партньора си за тази вечер, седнал на седалката до мен — един агент на име Боб Шоу. Беше съвсем очевидно, че той също нищо не проумява.

— Какво беше това? — попитах го.

— Откъде да знам? — Шоу поклати глава и примигна объркано. — Ще се върнем в главния офис, ще пийнем малко отвратително кафе и може би някой ще ни обясни какво става…

По това време на нощта за петнайсет минути стигнахме до главния офис. Влязохме в заседателната зала, където заварихме доста уморени, объркани и раздразнени агенти. Никой не беше особено словоохотлив. Бяхме толкова близо до пробив в този случай, а сега ни заповядваха да се изтеглим. Явно никой не разбираше причината.

Най-после шефът на операцията излезе от кабинета си и се присъедини към нас. Джоузеф Денио изглеждаше напълно отвратен, когато качи със замах мръсните си каубойски ботуши върху дългата маса.

— Нямам никаква представа — обяви той. — Ни най-малка представа, приятели. Смятайте, че мисията е обсъдена.

И така, четирийсетина агенти очакваха обяснение за приключилата нощна акция, но такова не „следваше“, както казваха те. Най-накрая старши агент Роджър Нилсен се обади във Вашингтон, откъдето го уведомиха, че ще се свържат с нас. А междувременно трябвало да останем по местата си — дори до сутринта.

Около единадесет Денио получи нова информация от Нилсен и ни я предаде.

— Те работят — каза той и кисело се усмихна.

— Работят върху какво? — подвикна някой от дъното на стаята.

— Дяволите да ме вземат, ако знам, Дони. Работят върху педикюра си. Или върху това как да ни уволнят от Бюрото. Тогава повече няма да има агенти, а следователно няма да има и издънки, които медиите да раздухват. Смятам да си подремна. Съветвам ви да последвате примера ми.

Това и направихме.