Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (56)

55.

В осем и тридесет, точно на секундата, един лъскав сребрист таурус, взет под наем от „Херц“, спря пред нашата къща на Пета улица.

Кристин Джонсън слезе и макар че имаше малко строг вид с прибраната на стегнат кок коса, трябваше да призная, че е красива жена. Висока и слаба, с изваяно лице, което все още не можех да забравя. Когато я видях отново, сърцето ми замря. Въпреки всичко, което се бе случило между нас…

Бях нервен, уморен. Защо ли? Питах се колко енергия бях изразходвал през последната година и половина. Мой приятел, лекар от „Джон Хопкинс“, има полусериозна теория, че линиите на живота ни са изписани върху дланите на ръцете ни. Той се кълне, че по тях може да прочете дали даден човек преживява стрес или болест, какво е здравословното му състояние. Посетих го преди няколко седмици и Бърни Стрингър ми заяви, че съм бил в отлична физическа форма, но че линиите на живота ми нещо се били поизносили през последната година. Това беше отчасти заради Кристин — нашата връзка и скъсването ни.

Стоях на входната врата заедно с Алекс на ръце. После пристъпих навън, докато Кристин приближаваше към къщата. Беше с обувки с токчета, облечена в тъмносин костюм.

— Кажи „здравей“ — прошепнах на Алекс и размахах едната му ръчичка към майка му.

Беше толкова странно и напълно смущаващо да я видя отново. Нашата история беше твърде сложна. По-голямата й част беше добра, но това, с който завърши, беше наистина много лошо. Съпругът й беше убит в дома им по време на един случай, по който работех. Самият аз едва не станах отговорен за нейната смърт. Сега ни деляха хиляди километри. Защо беше дошла във Вашингтон? За да види малкия Алекс, разбира се. Но какво друго я бе довело тук?

— Здравей, Алекс — промълви тя и се усмихна. За един зашеметяващ миг сякаш нищо между нас не се бе променило. Припомних си първия път, когато я видях: тя все още беше директорка на училището „Съджърнър Трут“. Тогава бе спряла дъха ми. За нещастие, все още умееше да прави това.

Кристин коленичи в подножието на стълбите и разтвори ръце.

— Здравей, красиво момче — поздрави тя малкия Алекс.

Пуснах го на стъпалото и го оставих сам да реши какво да направи. Той ме погледна и се засмя. После избра мамещата усмивка на майка си, топлината и чара й — и се озова право в прегръдките й.

— Здравей, бебче — прошепна тя. — Толкова много ми липсваше. Колко голям си станал!

Кристин не беше донесла подарък — никакви изкушения, и това ми хареса. Такава си беше тя — мразеше подмазваческите трикове. Само след секунди Алекс се смееше и бъбреше, без да спира. Двамата изглеждаха добре заедно.

— Аз ще бъда в къщата — обявих, след като ги погледах няколко минути. — Влез вътре, когато решиш. Има прясно сварено кафе от Нана. Както и закуска, ако си гладна.

Кристин погледна към мен и отново се усмихна. Изглеждаше толкова щастлива, прегърнала момчето, нашия малък син.

— Засега сме добре и така — отвърна тя. — Благодаря ти. Ще дойда да пием кафе. Разбира се, че ще дойда.

Кристин винаги беше толкова сигурна за всичко, не бе изгубила и частица от увереността си.

Влязох вътре и едва не се сблъсках с Нана, която ни наблюдаваше зад остъклената врата.

— О, Алекс! — въздъхна тя. Нямаше нужда да казва нищо повече. Чувствах се така, сякаш в сърцето ми бяха забили нож.

След малко Кристин внесе малкия вътре и всички седнахме в кухнята да пием кафе. Тя гледаше Алекс, който смучеше от шишето си ябълков сок. Кристин разказа за живота си в Сиатъл — повече за работата си в училището, нищо лично или някакви тайни. Знаех, че също би трябвало да е нервна и притеснена, но по нищо не й личеше.

Тогава тя отново се превърна в онази мила и нежна жена, излъчваща топлина, която можеше да разтопи душата ти. Гледаше към малкия Алекс.

— Какво сладкишче е той — промълви замечтано. — Мило малко момченце, колко ми липсваше! Нямаш представа.