Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (113)

113.

Това трябваше да бъде краят на историята. От устата на директора — в Божиите уши.

„Сенчъри“ беше прочута сграда с апартаменти в стил арт деко, намираща се в Сентръл Парк Уест, северно от Кълъмбъс Съркъл, в Ню Йорк. От десетилетия беше любима резиденция на преуспяващи актьори, художници и бизнесмени. Особено на онези, които бяха достатъчно скромни, за да делят територия със семейства от работническата класа, от години минаващи покрай апартаментите им.

Пристигнахме пред сградата в четири часа сутринта. Момчетата от ОСЗ мигновено блокираха трите главни входа откъм Сентръл Парк, Шестдесет и втора и Шестдесет и трета улица. Това беше най-големият арест, в който участвах, и определено най-усложненият: в операцията се включиха части от нюйоркската полиция, ФБР, ЦРУ и Сикрет Сървис. Щяхме да заловим най-важния руснак — шефа на търговското им представителство в Ню Йорк. Самият той уважаван бизнесмен и — както се предполагаше — вън от всякакво подозрение. Ако бъркахме, последиците щяха да бъдат жестоки. Но бихме ли могли да сгрешим? Не и този път.

Изминалата седмица прекарах в „Сенчъри“ заедно с партньора си. Нед Махони беше трудолюбив, честен и безкомпромисен. Шефът на ОСЗ бе гостувал в дома ми и дори премина през теста на Нана, най-вече защото бе израснал на улиците във Вашингтон.

Двамата с Нед и още десетина агенти се изкачвахме по стълбите към мястото, където бяха разположени мезонетите — апартаментът на заподозрения се намираше на двадесет и първия и двадесет и втория етаж. Той беше влиятелен и богат. Ползваше се с добра репутация на Уолстрийт и в банковите среди. Той ли беше Вълка? Ако беше така, защо никога досега не се бяхме натъквали на името му? Толкова ли беше предпазлив?

— Ще се радвам, когато всичко това свърши — промърмори Махони, който изкачваше стълбите, без дори да се задъха.

— Как можахме да се озовем в подобна ситуация? — попитах го. — Тук има твърде много хора.

— Навсякъде е намесена политиката. По-добре свиквай с това. Светът живее с нея. Прекалено много костюмари и недостатъчно бачкатори.

Най-после стигнахме до двайсет и първия етаж. Нед, аз и още четирима агенти спряхме на площадката. Останалите продължиха към двадесет и втория. Изчакахме ги да заемат позиция. Това беше краят. Надявах се да е така. Дали истинският Вълк се намираше на единия от тези етажи?

Чух настоятелен глас в слушалките:

— Заподозреният излиза през прозореца! Мъж по бельо скача от кулата! Исусе Христе! В момента се намира на площадката между двете кули. На покрива е. Бяга.

Двамата с Махони разбрахме какво се бе случило и хукнахме надолу. „Сенчъри“ имаше две кули, които се издигаха от двадесетия етаж. Свързваше ги широк покрив.

Изскочихме на покрива и тутакси съзряхме бос мъж по бельо. Той беше як и плещест, плешив, с брада. Обърна се и стреля по нас с пистолет. Това ли беше Вълка? Плешив, як и широкоплещест? Възможно ли беше този мъж да е босът на мафията?

Той стреля по Махони!

Стреля по мен!

Паднахме като покосени — улучи ни право в гърдите! Адски болеше! Дъхът ми секна. Добре че носехме бронежилетки.

За разлика от мъжа по бельо.

Махони го простреля в коляното; моят първи изстрел го улучи в дебелия корем. Виейки, той се свлече сред бликналата кръв.

Изтичахме към Андрей Прокопиев. Нед изрита пистолета му.

— Арестуван си! — изкрещя той в лицето на ранения руснак. — Знаем кой си.

Между двете кули на „Сенчъри“ се появи хеликоптер. Някаква жена пищеше от прозорците няколко етажа над нас. Хеликоптерът се приземяваше! Какво, по дяволите, беше това?

Мъж изскочи от прозореца на кулата и се приземи върху покрива.

После още един. Приличаха на професионални убийци. Бодигардове ли бяха?

Действаха светкавично и щом докоснаха покрива, откриха яростна стрелба. Момчетата от ОСЗ отвърнаха на огъня. Зазвуча канонада. Двамата бандити бяха улучени и повалени. Никой от тях не се изправи. Хората ни от ОСЗ си разбираха от работата.

Хеликоптерът кацна върху покрива. Не беше нито новинарски, нито полицейски. Дали беше дошъл, за да вземе Вълка и да го отведе? От машината се разнесоха изстрели. Махони и аз стреляхме по кабината на пилота. Последва нова яростна канонада. Сетне стрелбата от хеликоптера спря изведнъж.

За няколко секунди единственият звук, който се чуваше наоколо, беше зловещото бръмчене на витлата.

— Чисто е! — най-сетне извика един от нашите агенти. — Всички в хеликоптера са мъртви!

— Арестуван си! — изкрещя отново Махони на руснака по бельо. — Ти си Вълка. Ти си нападнал дома на директора, семейството му!

Но аз имах наум нещо друго. Наведох се към мъжа и прошепнах в ухото му:

— Кайл Крейг е виновен за това. — Исках да знае и може би някой ден да си отмъсти на Кайл.

Вероятно със замочит.