Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (49)

48.

Щеше да се случи нещо невероятно.

Беше великолепен следобед в Източна Пенсилвания. Художествения директор се наслаждаваше на ослепително синьото небе, по което пробягваха мистичните сенки на белите облаци. Дали постъпвам правилно? — за кой ли път се запита той, откакто бе предприел това пътуване. Въпреки колебанията си, смяташе, че постъпва правилно.

— Трябва да признаеш, че е красиво — каза на спътничката в луксозния си джип мерцедес. Ръцете й бяха здраво завързани.

— Красиво е — отвърна Одри Мийк. Допреди няколко часа бе убедена, че никога повече няма да види външния свят, няма да вдъхне уханието на тревата и цветята. Но къде я водеше този откачен? Отдалечаваха се от бунгалото му. Къде отиваха? Какво означаваше това?

Жената беше изплашена до смърт, но се стараеше да не го показва. Води непринуден разговор — каза си тя. — Предразположи го да говори.

— Харесват ли ти джиповете от този модел? — попита Одри и мигом осъзна колко налудничаво бе прозвучал въпросът й.

Насилената му усмивка, но особено очите му й подсказаха, че той също го мисли. Ала въпреки това й отговори учтиво:

— Всъщност да, харесвам ги. Отначало си помислих — това е последното доказателство, че богатите хора са невероятно глупави. То е все едно да поставиш емблемата на мерцедес върху ръчна количка, след което да платиш тройна цена за нея. Но наистина ми допада странната форма на возилото, грубите линии на дизайна, разните глезотии — като блокиращите диференциали. Разбира се, сега ще се наложи да се отърва от колата, нали?

Господи, тя се боеше да попита защо, но може би вече знаеше. Бе видяла какъв джип караше той. Може би някой друг също го бе забелязал. Освен това беше запомнила лицето му. Затова дружелюбното му поведение нямаше смисъл. Или може би имаше?

Внезапно Одри Мийк осъзна, че изобщо не й се говори. Никакви думи не можеха да излязат от пресъхналите й устни. Този мил мъж, както се самоопределяше, който й бе заявил, че иска да бъде неин приятел, но я бе изнасилил няколко пъти, скоро щеше да я убие. А след това какво? Щеше да я погребе в красивата гора? Или да захвърли тялото й в някое дълбоко езеро с привързан към тялото й камък?

Очите на Одри се наляха със сълзи, а мислите се блъскаха безцелно в замаяния й мозък. Не искаше да умре. Не сега, не по този начин. Обичаше децата си, съпруга си — Джордж, компанията си. Беше й коствало толкова време и толкова много жертви и усилена работа, за да уреди живота си. И сега да се случи това… По дяволите тази нещастна случайност, този невероятно лош късмет!

Художествения директор сви рязко по прашен и тесен път и увеличи скоростта. Къде отиваше? Защо караше толкова бързо? Къде беше краят на пътя?

Но очевидно нямаше да стигнат до края. Той натисна спирачките.

— Господи, не! — изпищя Одри. — Не! Моля те! Недей!

Той спря колата, но не изгаси двигателя.

— Моля те! О, моля те… не го прави. Моля те! Не е нужно да ме убиваш — отчаяно захленчи жената.

Художествения директор се усмихна едва доловимо.

— Прегърни ме, Одри. След това слез от колата, преди да съм си променил решението. Свободна си. Няма да те нараня. Разбираш ли, твърде много те обичам.