Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (55)

54.

На следващата вечер се прибрах вкъщи преди шест часа. Вечерях спокойно с Нана и децата, които бяха изненадани, но безкрайно щастливи, че съм си у дома толкова рано.

Телефонът иззвъня към края на вечерята. Не исках да се обаждам. Може би още някой бе отвлечен, но сега не ми се щеше да се разправям с това. Не и тази вечер.

— Аз ще го вдигна — обяви Деймън. — Сигурно е за мен. Някое гадже. — И грабна звънящия телефон от кухненската стена.

— Много ти се иска да е момиче — позлорадства Джени от масата. — И то вечер. Сигурно е някой, който продава микровълнови печки или предлага изгоден банков заем. Те винаги се обаждат по това време.

Тогава Деймън посочи към мен. Не се усмихваше. Всъщност лицето му беше пребледняло, сякаш стомахът внезапно го бе присвил.

— Татко — рече той с нисък глас. — За теб е.

Станах от масата и посегнах да взема телефона от ръката му.

— Добре ли си? — попитах го.

— Госпожа Джонсън е — прошепна Деймън.

Докато поемах слушалката, гърлото ми се бе свило. Сега аз бях този, на когото му прилоша. В същото време се чувствах ужасно смутен.

— Ало? Алекс на телефона — казах в слушалката.

— Обажда се Кристин, Алекс. Аз съм във Вашингтон. За няколко дни. Бих искала, докато съм тук, да видя малкия Алекс — заговори тя, сякаш предварително си бе подготвила речта.

Усетих как лицето ми пламва. Защо се обаждаш тук? Защо сега? — исках да попитам, но не го направих. Вместо това предложих:

— Искаш ли да дойдеш тази вечер? Вече е късно, но ще го подържим още малко буден.

Тя се поколеба.

— Всъщност си мислех за утре. Може би около осем и половина сутринта? Удобно ли е?

— Удобно е, Кристин. Ще бъда тук.

— О! — рече тя, сетне заговори малко забързано: — Не е нужно да оставаш у дома заради мен. Чух, че вече работиш за ФБР.

Стомахът ми се присви. Двамата с Кристин Джонсън се разделихме преди година, най-вече заради случаите на убийства, които разследвах тогава. Тя бе отвлечена заради работата ми. Накрая успяхме да я открием в един затънтен район в Ямайка. Алекс беше роден там. По онова време не знаех, че Кристин е бременна. След това отношенията помежду ни никога не бяха същите. Чувствах, че вината е моя. После тя се премести в Сиатъл. Нейна беше идеята Алекс да остане да живее при мен. Тогава посещаваше психиатър и ми каза, че не била емоционално стабилна, за да бъде добра майка. А сега беше във Вашингтон за няколко дни.

— Какво те води във Вашингтон? — попитах накрая.

— Исках да видя нашия син — отвърна тя с тих глас. — Както и някои свои приятели. — Спомних си колко много я обичах, а може би и все още я обичах, но се бях примирил, че никога няма да бъдем заедно. Кристин не можеше да приеме живота ми на полицай, а аз, изглежда, не бях в състояние да се откажа от работата си. — Добре, ще дойда утре в осем и половина — рече тя.

— Ще те чакам — отвърнах й.