Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (53)

52.

Не се прибрах във Вашингтон чак до десет часа на следващата нощ и знаех, че ме очакват големи неприятности. Джени, а вероятно и всички останали в къщата, с изключение на малкия Алекс и котката, щяха да са ми сърдити. Бях обещал да отидем на басейна, а ето че вече бе твърде късно за каквото и да било, освен за сън.

Когато влязох, Нана седеше с чаша чай в кухнята. Дори не ме погледна. Спестих си една лекция и се запътих нагоре по стълбите, надявайки се Джени да е още будна.

Моята прекрасна малка дъщеря седеше на леглото си, заобиколена с няколко списания, сред тях и „Американско момиче“. Любимият й стар плюшен мечок Тео бе сгушен в скута й. Джени не си лягаше да спи без него и когато нямаше още годинка и майка й бе жива.

В единия ъгъл на стаята котката Роузи се бе свила на пухкав кравай върху дрехите за пране на Джени. Едно от нещата, на които Нана бе успяла да ги научи, беше двамата с Деймън сами да си перат дрехите.

Замислих се за Мария. Съпругата ми беше добра и смела, една чудесна жена, която бе убита при случайна стрелба на улицата в Саутийст. А аз така и не можах да открия убиеца й. Но за мен случаят не беше приключен. Може би все някой ден щеше да изскочи нещо. Тя все още ми липсваше. Понякога дори казвах малка молитва: Надявам се да ми простиш, Мария. Старая се да дам най-доброто от себе си. Обичаме те много.

Джени сигурно ме бе усетила, че бях там, докато я наблюдавах и мислех за майка й.

— Помислих, че си ти — рече тя. — Напоследък шестото ми чувство работи доста добре.

— Чакаше ли ме? — подхвърлих, докато се вмъквах в стаята. Някога беше гостна, но миналата година я преобразувахме в стая за дъщеря ми. Измайсторих рафтове, върху които тя подреди керамичната си менажерия от периода й „Съджърнър Трут“, включваща стегозавър, кит и черна катеричка. Имаше още касичка за дребни монети, една вещица, привързана към метла, и любимите й книги.

— Не съм те чакала. Дори не мислех, че изобщо ще се прибереш.

Приседнах на ръба на леглото. Над него, поставена в рамка, висеше репродукция от картина на Магрит^[1], изобразяваща тръба с надпис: Това не е тръба.

— Искаш да ме поизмъчиш, така ли?

— Естествено, то се подразбира от само себе си. Днес цял ден очаквах да се топна в някакъв басейн.

— Имаш право. — Сложих ръка върху нейната. — Съжалявам. Наистина съжалявам, Джени.

— Всъщност не е нужно да ми го казваш. Не бива да съжаляваш. Осъзнавам, че това, което правиш, е важно. Разбирам го. Дори Деймън го разбира.

Стиснах ръцете на своето момиченце. Толкова много приличаше на Мария.

— Благодаря ти, миличка. Точно тази вечер имах нужда да го чуя.

— Знам — прошепна тя. — Усетих го.