Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (9)

8.

Ситуацията в Балтимор не се подобри особено през следващите няколко часа. Всъщност дори се влоши. Беше невъзможно да попречим на съседите да излизат на верандите си и да наблюдават продължаващата безизходица. Тогава полицията започна да ги евакуира, а повечето от тях бяха приятели на Коултър. В началното училище близо до Гарет Хейтс беше устроено временно убежище. Това напомни на всички, че в къщата на детектив Коултър имаше затворени деца. Неговото семейство, господи!

Огледах се наоколо и поклатих тревожно глава, когато съзрях големия брой полицаи от управлението в Балтимор, включително специалния отряд и членовете на Отряда за спасяване на заложници от Куонтико. Множеството подлудели от любопитство зяпачи биваха постоянно избутвани отвъд полицейските ленти. Някои от тях дори насъскваха полицаите да стрелят.

Изправих се и внимателно си проправих път към група офицери, които чакаха зад микробуса на „Спешна помощ“. Нямаше нужда да ми се казва, че те никак не бяха доволни от намесата на федералните. Аз също не бях, докато се числях към полицията във Вашингтон.

— Какво мислиш, докъде ще стигнем при това положение? — обърнах се към капитан Стоктън Джеймс Шийхан, с когото бях разменил няколко думи, когато пристигнах.

— Той съгласи ли се да освободи някой от заложниците? — попита Шийхан.

— Дори не желае да говори за семейството си — поклатих глава аз. — Не иска и да потвърди дали то наистина е в къщата.

— Тогава за какво си говорихте?

Споделих с капитана част от това, което ми разкри Коултър, ала не всичко. Как бих могъл? Пропуснах частта, в която той ми се закле, че балтиморските ченгета са замесени в трафик на наркотици на много високо ниво, както и най-смайващото му и унищожително твърдение: че разполагал с документи, които директно ги уличават в престъплението.

Стоктън ме изслуша, сетне предложи:

— Или той ще освободи част от заложниците, или ние ще нахлуем в къщата и ще го заловим. Няма да му позволим да избие собственото си семейство.

— Той твърди, че ще го направи. Тъкмо това е заплахата.

Капитанът поклати глава.

— Готов съм да поема риска. Щом се стъмни, ще атакуваме. Сам знаеш, че нямаме друг изход.

Кимнах уклончиво, без да изразя съгласие или несъгласие, после се отдалечих от останалите. До залез-слънце оставаше още около половин час. Не ми се искаше да мисля какво ще се случи, когато падне мракът.

Отново се обадих на Коултър. Този път той вдигна веднага.

— Имам една идея — рекох му. — Мисля, че това с най-добрата ти възможност. — „И единствената“, помислих си, но не му го казах.

— Добре, кажи ми какво предлагаш — съгласи се той.

Разказах на Денис Коултър своя план…

Десет минути по-късно капитан Шийхан крещеше в лицето ми, че съм бил „много по-лош от всички шибани задници във ФБР“, с които досега е работил. Предположих, че съм доста схватлив ученик. Може би изобщо нямах нужда от часовете по ориентиране, които днес пропуснах в Куонтико. Не и след като вече бях коронясан за „краля на феберейските задници“. Което беше своеобразен начин да ми се каже, че балтиморската полиция не одобрява плана ми за разрешаване на кризисната ситуация с Коултър.

Дори Махони имаше съмнения.

— Предполагам, че не си образец на коректност — отбеляза той, когато му описах реакцията на Стоктън.

— Мислех, че съм, но може и да се окаже обратното. Надявам се планът ми да сработи. По-добре да сработи. Струва ми се, че те наистина искат да го убият, Нед.

— И аз подозирам това. Мисля, че действаме правилно.

— Ние ли? — попитах го.

Махони кимна:

— В тази работа съм с теб, приятел. Не ти ли стиска — няма и слава. Това е законът на Бюрото.

Минути по-късно двамата с Нед наблюдавахме как балтиморската полиция неохотно се изтегли от позициите си около къщата. Казах на Шийхан, че не искам да виждам да се мотаят наоколо сини униформи или маскировъчните облекла на онези от специалния отряд. Капитанът си имаше своя представа за оправдания риск, аз пък — моя. Ако атакуваха къщата, някой със сигурност щеше да загине. А ако идеята ми се провалеше, поне никой нямаше да пострада. Освен мен…

Отново се обадих на Коултър.

— Балтиморската полиция се изтегли — казах му.

— Искам да излезеш, Денис. Направи го веднага. Преди те да успеят да се досетят какво ще се случи.

Отначало той не ми отговори, сетне рече колебливо:

— Оглеждам се. Нужен им е само един снайперист с мерник за нощно виждане.

Знаех, че беше прав, ние имахме само един шанс.

— Излез заедно със заложниците — наредих му. — Лично ще те посрещна на предните стъпала.

Не казах нищо повече. Бях сигурен, че е доста объркан. Съсредоточих вниманието си върху входната врата, опитвайки се да не мисля за хората, които може би умираха зад нея. Хайде, Коултър, размърдай мозъка си! Това е най-доброто предложение, което можеш да получиш, повтарях си мислено.

Най-после той отново заговори:

— Сигурен ли си за това? Защото аз не съм. Мисля, че може и да си превъртял.

— Сигурен съм.

— Добре, излизам — рече той, после додаде отчаяно: — Сега всичко зависи от теб.

Обърнах се към Махони:

— Метнете отгоре му защитна жилетка веднага щом залегне върху верандата. Нашите момчета да го заобиколят. Никой от балтиморската полиция да не го доближава, независимо какво казват. Ще се справим ли?

— Можеш да си заложиш топките — ухили се Махони. — Да го направим. Или поне да се опитаме.

— Нека аз да те изведа, Денис. Така е по-безопасно — казах по клетъчния телефон. — Идвам за теб сега.

Но Коултър си имаше свой план. Господи, той вече беше на предната веранда. Ръцете му бяха високо вдигнати над главата. Без никакво оръжие. Уязвим като дете.

Затичах се към него ужасен, че ще чуя изстрели и той ще се свлече долу.

Тогава шест момчета от ОСЗ се хвърлиха върху Коултър, закривайки го с телата си. После го понесоха към чакащия микробус.

— Обектът е в безопасност — чух да докладва едно от момчетата от ОСЗ по радиостанцията. — Ще го измъкнем с микробуса колкото се може по-далеч оттук.

Аз се обърнах отново към къщата. Ами семейството му? Къде бяха те?

Дали си бе измислил всичко? О, боже, какво бе направил Денис Коултър?

В същия миг видях семейството му да излиза от къщата в редица по един. Настръхнах, беше невероятна сцена.

Един възрастен мъж, облечен с бяла риза и черни панталони с тиранти. Възрастна жена в широка розова рокля и обувки с високи токчета. По страните й се стичаха сълзи. Две малки момичета в бели официални роклички. Две жени на средна възраст, които се държаха за ръце. Трима младежи, около двайсетгодишни — всички с вдигнати ръце. Жена с две малки бебета…

Неколцина от възрастните носеха картонени кутии.

Струва ми се, че се досещах какво има вътре. Да, знаех го — това бяха документите, доказателствата, свидетелствата на престъплението.

В крайна сметка детектив Денис Коултър бе казал истината. Неговото семейство му бе повярвало. Те току-що бяха спасили живота му.

Нед Махони ме тупна силно по гърба.

— Добра работа, наистина добра работа!

— Особено за един ШН! — засмях се аз. — Това беше изпит, нали?

— Наистина не знам. Но ако е бил, ти го издържа с отличен.