Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (71)

70.

Трябваше да се махна от кантората и известно време да отвлека мислите си с нещо друго. Върнах се в Хувър Билдинг, където, изглежда, не бях липсвал на никого. Не можах да спра да мисля, че някои от тези агенти си стоят заврени из главните офиси и нямат представа как се разкриват криминалните престъпления в реалния свят. Вероятно започваха да си вярват, че ако вкараш разни данни в компютрите, машините ще ти изплюят името на престъпника. Престъпленията стават на улицата! Подайте си носовете от залата без прозорци и спарен въздух. Работете навън! — искаше ми се да изкрещя.

Но не казах нито дума. Седнах зад компютъра и прочетох последната информация за руската мафия. Не открих никакви обещаващи връзки. А и не можех да се съсредоточа напълно след срещата си с адвокатката на Кристин. Малко след седем прибрах нещата си и напуснах Хувър Билдинг.

Изглежда, никой не забеляза, че си тръгвам. А после се запитах: Нима това е толкова лошо?

Когато се прибрах у дома, Нана ме чакаше пред входната врата. Бях изкачил само няколко стъпала, когато тя викна към коридора:

— Пази малкия Алекс, Деймън. Ще се върна след минута!

После слезе, накуцвайки, по предните стъпала и ми махна да я последвам.

— Къде отиваме? — попитах.

— Ще се повозим малко с колата — отвърна тя. — Трябва да си поговорим насаме.

Качих се отново в старото си порше и запалих. Нана се отпусна тежко на предната седалка до мен.

— Карай — рече тя.

— Да, госпожице Дейзи.

— Не се дръж нахално, нито пък ми демонстрирай чувството си за хумор.

— Слушам, госпожо.

— Не е зле да ти посмачкат малко фасона.

— Знам, госпожо.

Реших да карам към Шенандоа Маунтинс — приятното място бе едно от любимите на Нана. В началото бяхме доста мълчаливи, нещо твърде необичайно и за двама ни.

— Какво стана при адвокатите? — попита накрая Нана, когато подкарах по шосе номер 66.

Разказах й всичко с подробности, може би защото имах нужда да си излея душата. Тя ме слушаше, без да промълви нито дума, сетне направи нещо изумително. Нана направо изруга:

— Да върви по дяволите Кристин Джонсън!

— Не мога изцяло да я обвинявам — поклатих глава аз. — Колкото и да не ми се иска, разбирам и нейната гледна точка.

— Е, аз също. Тя изостави това малко сладко бебе и замина за Сиатъл. Не беше нужно да ходи толкова надалеч. Това беше нейно решение. Сега ще трябва да си понесе последиците.

Погледнах към Нана. Лицето й бе изопнато, устните — присвити.

— Не знам дали в наше време това се смята за достатъчно голям грях — рекох й.

Тя махна пренебрежително.

— Не мисля, че в наши дни изобщо има нещо, което е грях! Ти знаеш, че аз вярвам в правата на жените, в правата на майките, но освен това смятам, че човек трябва да отговаря за постъпките си. Кристин си тръгна и изостави малкото момче. Абсолютно безотговорно!

— Изкара ли си яда? — попитах я.

Нана скръсти ръце и въздъхна:

— Да, изкарах го. И се чувствам добре. И ти трябва да опиташ някой път да изпуснеш парата, Алекс. Да изгубиш контрол над себе си поне за миг. Да оставиш насъбралото се да се излее.

Изведнъж избухнах в горчив смях.

— Бях надул радиото докрай през целия път от работа до вкъщи и крещях с пълно гърло. Аз съм много по-разстроен от теб, Нана.

За пръв път тя остави последната дума да бъде моя.