Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (45)

44.

Бенджамин Коуфи бе държан в тъмно дълбоко мазе под обора, където първоначално го доведоха. Преди три, а може би четири дни? Не си спомняше точно, бе изгубил представа за дните.

Студентът от Провидънс Колидж едва не откачи напълно, когато направи едно смайващо откритие в строгия си затвор в мазето. Той бе открил Бог — или може би Бог го бе намерил. Първото и най-изумителното нещо, което почувства, бе Божието присъствие. Бог го бе приел и може би вече бе дошло времето и той да приеме Бог. Бе осъзнал, че Господ го разбира. Но защо той не можеше да разбере Бога? Всичко това нямаше смисъл за Бенджамин, който бе посещавал католически училища от детската градина до последната си година в Провидънс, където изучаваше философия и история на изкуството. Той достигна и до още едно заключение в тъмнината на „затворническата си килия“ под обора. Винаги бе мислил, че по природа е добър човек, но сега знаеше, че не беше; и това нямаше нищо общо със сексуалността му, както лицемерната църква го бе накарала да смята. Както той го разбираше, лош човек бе този, който постоянно и съзнателно причиняваше зло на другите. Бенджамин беше виновен за отношението си към родителите и близките си, към съучениците си, към любовниците си, към така наречените си най-добри приятели. Той беше долен подлец, винаги се бе държал високомерно, всячески подчертавайки превъзходството си над останалите, и постоянно бе причинявал ненужна болка на околните. Откакто се помнеше, се държеше все по този начин. Той беше жесток, сноб, педант, садист, изобщо пълно лайно. Винаги бе оправдавал лошото си поведение с болката, която му бяха причинили другите хора.

Затова ли сега нещата се обърнаха по този начин? Може би. Ала това, което наистина го смая, бе проблясъкът, че дори и да се измъкнеше жив оттук, той вероятно нямаше да се промени. Всъщност вярваше, че би използвал преживяното като извинение да продължи да бъде долно копеле през останалата част от живота си.

Студено, студено, толкова ми е студено — помисли си той. — Но Бог ме обича безрезервно. Това също никога няма да се промени. Тогава Бенджамин осъзна, че се чувства безкрайно объркан, че от няколко дни постоянно плаче. Целият трепереше и си мърмореше някакви несвързани неща. Вече не знаеше какво да мисли и какво чувстваше. Повече не разбираше нищо.

Мислите му постоянно се щураха напред-назад. Той наистина бе имал страхотни приятели, беше що-годе приличен син; тогава откъде изникнаха тези ужасни мисли в главата му? Защото се намираше в ада, затова ли? Адът се оказа едно смърдящо тясно мазе под някакъв полуразрушен обор, някъде в Ню Ингланд, вероятно в Ню Хемпшър или Върмонт. Справедливо ли бе всичко това?

Може би се предполагаше, че трябва да се покае и че няма да бъде освободен, докато не го стори. А вероятно всичко това щеше да продължи вечно.

Припомни си нещо от последната година в католическото училище в Грейт Барингтън, Роуд Айланд. Енорийският свещеник се бе опитал да обясни вечността на ада пред класа на Бенджамин. „Представете си една река, на чийто отсрещен бряг се издига планина — бе казал свещеникът. — А сега си представете, че на всеки хиляда години възможно най-дребното врабче започне да пренася с човчицата си планината от едната страна на реката до другата. Когато мъничкото врабче пренесе цялата планина от другата страна на реката, това ще бъде само началото на вечността“. Но Бенджамин просто не повярва на измислиците на свещеника. Пламъци и сяра завинаги? Някой щеше да го открие много скоро. Някой щеше да го освободи оттук.

За нещастие, не вярваше искрено в това. Как щяха да го намерят? Никой не би могъл. Боже, полицията нямаше късмет да залови снайпериста във Вашингтон, а Малво и Мохамед не бяха много умни. Но господин Потър беше.

Трябваше скоро да престане да плаче, защото господин Потър вече му беше ядосан. Заплаши да го убие, ако не спре. О, боже, но нали тъкмо заради това плачеше толкова силно сега. Не искаше да умре, не и само на двайсет и една, когато целият живот беше пред него.

Един час по-късно? Два часа? Три? Чу силен шум над главата си и отново се разрида. Сега вече не можеше да спре да циври, целият облян в сълзи. Не можеше да спре и сополите си. Подсмърчаше и се сополивеше още от малък. Престани, Бенджамин, спри! Спри!, говореше си наум той, ала не можеше да престане.

Тогава капакът на тавана се отвори. Някой слизаше долу.

Спри да плачеш, спри да плачеш веднага! Потър ще те убие.

И в този миг се случи най-невероятното нещо, един обрат на съдбата, който Бенджамин никога не беше очаквал.

Чу дълбок глас — не беше на Потър.

— Бенджамин Коуфи? Бенджамин? Тук е ФБР. Господин Коуфи, долу ли сте? Тук е ФБР.

Сега той трепереше още по-конвулсивно и плачеше толкова силно, че едва не се задуши от парцала, затъкнат в устата му. Заради парцала не можеше да извика, не можеше да даде някакъв знак на ФБР, че е тук, долу.

ФБР ме е открило! Това е чудо. Трябва да им дам някакъв знак. Но как? Не си отивайте, аз съм тук, долу! Аз съм точно тук!

Светлина от джобно фенерче освети лицето му.

Можеше да види човека зад светлината като силует. Тогава цялото лице изникна от сенките.

Господин Потър се мръщеше към него от отвора на капака. После изплези езика си.

— Казах ти, че това ще се случи. Не ти ли го казах, Бенджамин? Ти сам си виновен. А си толкова красив. Господи, във всяко друго отношение си просто съвършен.

Мъчителят му слезе по стълбите. Пленникът видя стар чук в ръката на Потър. Тежък ковашки чук. Заляха го вълни на страх.

— Аз съм много по-силен, отколкото изглеждам — обяви Потър. — А ти беше много лошо момче.