Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (6)

5.

Главен агент Гордън Нуни ме очакваше в малкия си и тесен кабинет в сградата на администрацията. Изглеждаше разстроен. Запитах се какво съм сгрешил, откакто разговаряхме преди началото на часовете.

Не му трябваше дълго време, за да ми каже какво го бе ядосало толкова.

— Не си прави труда да сядаш, след минута ще си излязъл. Току-що получих крайно необичайно обаждане от Тони Удс от кабинета на директора. В Балтимор е възникнала „ситуация“. Очевидно директорът те иска там. Това явно има предимство пред часовете ти по практика.

Нуни присви широките си рамене. През прозореца зад него виждах гъстите гори, както и Хувър Роуд, по която тичаха двама агенти.

— Защо, по дяволите, въобще трябваше да идвате да се обучавате тук, доктор Крос? Вие заловихте Казанова в Северна Каролина. Вие сте човекът, който разкри Кайл Крейг. Вие сте като Кларис Стърлинг^[1] от киното, вече сте звезда.

Поех дълбоко дъх, преди да отговоря, за да овладея гласа си:

— Нямам нищо общо с това. И няма да се извинявам за залавянето на Казанова или Крейг.

— Защо трябва да се извиняваш? — Нуни махна с ръка. — Освободен си от днешните занятия. При ОСЗ те чака хеликоптер. Знаеш къде са помещенията на Отряда за спасяване на заложници…

Освободен от занятия, мислех си, докато тичах към площадката за хеликоптери. Чувах изстрелите от оръжията, с които стреляха на полигона. После се озовах на хеликоптера, пристегнат за седалката. Двайсетина минути по-късно „Бел“ се приземи на летището в Балтимор. Все още не се бях успокоил от срещата си с Нуни. Дали той разбираше, че аз не бях молил за тази задача? Дори не знаех защо съм в Балтимор.

Чакаха ме двама агенти в тъмносин седан. Единият от тях — Джим Хийкин, незабавно пое инициативата и побърза да ме сложи на мястото.

— Ти сигурно си ШН — заяви той, докато се ръкувахме.

Нямах понятие какво означава това съкращение и затова, когато се качихме в колата, го попитах.

— Шибаният новак — отвърна той и двамата с партньора му се усмихнаха. — Положението е доста напечено — продължи Хийкин. — Замесен е детектив от отдел „Убийства“ от полицейското управление на Балтимор. Навярно заради това са те повикали. Той се е барикадирал в собствената си къща. По-голямата част от най-близките му роднини са с него. Не знаем дали е самоубиец, убиец или и двете, но явно е взел семейството си за заложници. Ситуацията напомня на онази от миналата година с полицейския офицер в южната част на Джърси. В този случай семейството се било събрало за рождения ден на баща му, организирали празненство.

— Знаем ли колко са хората в къщата с него? — попитах.

Хийкин поклати глава.

— Предполагаме, че са около дванайсет, включително и няколко деца. Детективът не ни позволи да говорим с някой член на семейството, не отвръща и на въпросите ни. Изглежда, присъствието ни не е желано за повечето от съседите.

— Как се казва? — попитах, докато набързо си водех бележки. Не можех да повярвам, че след малко ще участвам в преговори за освобождаване на заложници. Все още нищо не проумявах. Но изведнъж разбрах…

— Казва се Денис Коултър — рече Хийкин и аз вдигнах изненадано глава.

— Познавам го. Работихме заедно по един случай на убийство. Веднъж опустошихме огромно количество раци в заведението на Обрайски.

— Знаем — кимна агентът. — Тъкмо той поиска да те извикат.