Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (31)

30.

Името на купувача беше господин Потър.

Това беше кодово име, което той използваше, когато искаше да направи покупка чрез Стърлинг. Потър беше във възторг от Бенджамин и не пропусна да го каже на Двойката, когато му го достави във фермата му в Уебстър, Ню Хемпшър, с население малко над 1400 души. Това бе място, където никой не проявяваше любопитство към себеподобните си. Къщата във фермата, която Потър притежаваше, бе частично ремонтирана, изградена от стари бели дървени плоскости, на два етажа, с нов покрив. На около стотина метра зад нея имаше обор от червени тухли, наричан „къщата за гости“. Тъкмо там държаха Бенджамин, както и останалите преди него.

Къщата и оборът бяха заобиколени от повече от двеста и петдесет декара гори и земеделска земя, принадлежала някога на семейството на Потър, а понастоящем — негово владение. Той не живееше във фермата, а в намиращия се на около осемдесет километра Хановер, където се трудеше с пот на челото като професор по английски език в Дартмът.

Господи, не успяваше да откъсне очи от Бенджамин. Разбира се, момчето не можеше да го види. Не можеше да говори. Не още. Имаше превръзка на очите, устата му бе запушена, а ръцете и краката му бяха закопчани с полицейски белезници.

Като се изключи това, върху тялото си Бенджамин нямаше нищо друго освен сребристи прашки, с които изглеждаше неотразим. Видът на изключително красивия млад мъж накара дъха на Потър да секне за кой ли път, откакто бе станал негов господар. Най-влудяващото нещо, свързано с учителската му работа в Дартмът през последните пет години, беше, че можеше да гледа, но не и да докосва момчетата, които се обучаваха там. Беше адски мъчително да бъде толкова близо до копнежите и желанията на сърцето си и да не може да ги осъществи. Но сега му се струваше, че мъчението си е заслужавало. Бенджамин беше неговата награда за чакането.

Приближаваше се все повече до момчето, сантиметър по сантиметър. Накрая плъзна ръка в гъстата вълниста руса коса. Бенджамин подскочи, после започна неконтролируемо да трепери. Това беше хубаво.

— Нормално е… да се страхуваш — прошепна Потър. — В страха има някаква странна радост. Повярвай ми, Бенджамин. Аз вече съм го преживял. И знам точно как се чувстваш в момента.

Потър едва се сдържаше! Това бе невероятно, прекрасно — сбъдването на една мечта! Дълго беше му отказвано това сладко и забранено удоволствие, а сега ето тук, пред него, беше този абсолютно идеален, красив, невероятен млад мъж.

Бенджамин се опитваше да говори през парцала, натикан в устата му. Потър искаше да чуе сладкия глас на момчето, да види как чувствените му устни се движат, погледа в очите му. Наведе се напред, целуна парцала, затъкнат в устата, и почти почувства устните на Бенджамин под плата, долови мекотата им.

В този момент господин Потър не можа да издържи повече. Трескаво задърпа парцала, мълвейки неразбираеми слова, а тялото му трепереше, сякаш през него бе преминал електрически ток. Той свали превръзката и погледна Бенджамин в очите.

— Може ли да те наричам Бенджи? — прошепна той.