Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (46)

45.

Истинското име на господин Потър беше Хомър О. Тейлър и той бе хоноруван професор в катедрата по английски език в Дартмът. Блестящ — със сигурност, но все още на хонорар, все едно никой. Кабинетът му беше малък, но уютен, сгушен в една кула в северозападния ъгъл на сградата „Либъръл Артс“. Той го наричаше „моята мансарда“, мястото, където господин Никой работеше в необезпокоявано усамотение.

Беше прекарал там по-голямата част от следобеда, заключил вратата, и едва сдържаше нервите си. Освен това тъгуваше по красивото си мъртво момче, неговата последна трагична любов — третата!

Част от Тейлър копнееше начаса да се отправи към фермата в Уебстър, за да бъде с Бенджамин, само поне още няколко часа да гледа мъртвото му тяло. Колата му — „Тойота 4 WD Ранър“ — беше паркирана отпред и само след час щеше да бъде там, ако настъпеше газта. Бенджамин, скъпо момче, защо не беше добър? Защо извади на повърхността най-лошото в мен, когато в сърцето ми имаше толкова много любов?

„А беше такъв красавец!“, страдаше в мислите си Тейлър. Мъката от загубата му го терзаеше, ставаше непоносима. Страдаше и за друго — бе претърпял голяма финансова загуба. Преди пет години той наследи малко над два милиона долара. Но те започнаха да се стопяват твърде бързо. Прекалено бързо. Вече не можеше да си позволи да плаща както последния път, ала как ще си наложи да спре?

Искаше друго момче. Нуждаеше се да бъде обичан. И да обича някого. Друг Бенджамин, само че да не е емоционална развалина, каквато беше бедното момче.

Затова той остана в кабинета си през целия ден, за да избегне мъчителната едночасова консултация в четири следобед. Преструваше се, че проверява курсовите работи за края на срока, в случай че някой почука, но не погледна нито една страница.

Беше обсебен от страданието си.

Най-после в седем часа се свърза със Стърлинг.

— Искам да направя друга покупка — каза той.