Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (23)

22.

Когато същата вечер се прибрах у дома, вече минаваше единайсет, но ме очакваше изненада. При това хубава. Джон Сампсън седеше на предните стъпала. С целите си два метра и два сантиметра и сто и тринайсет килограма. На пръв поглед приличаше на Тъжния жътвар, но след като се ухили, наподоби Веселия жътвар.

— Виж ти кой бил тук. Детектив Сампсън — усмихнах му се в отговор.

— Как си, човече? — попита Джон, докато прекосявах моравата. — Виждам, че пак работиш до късно. Старата песен. Никога няма да се промениш.

— Откакто съм в Куонтико, тази вечер закъснявам за пръв път — оправдах се аз. — Но не започвай пак.

— Нима съм казал нещо лошо? Не, не съм. Винаги съм бил добър — поне така смятам. Но след като заговорихме, ти не можеш да се промениш, нали?

— Искаш ли студена бира? — попитах го, докато отключвах вратата на къщата. — Къде е съпругата ти тази вечер?

Сампсън ме последва вътре, взехме си по две бири „Хайнекен“ и ги отнесохме на верандата. Аз се отпуснах върху пейката, а Джон се пльосна върху люлеещия се стол, който изскърца под тежестта му. Още откакто бяхме десетгодишни, Джон е най-добрият ми приятел на този свят. Докато не постъпих във ФБР, бяхме детективи в отдел „Убийства“ и партньори. Той все още ми бе малко сърдит заради това.

— Били е добре. Тази вечер и утре ще работи нощна смяна в „Сан Антонио“. Чудесно се разбираме. — Той пресуши половината си бира на един дъх. — Нямам оплаквания, партньоре. Тъкмо обратното! В момента пред теб стои един щастлив улегнал мъж.

Не можах да сдържа смеха си.

— Изглеждаш ми изненадан.

Сампсън също се разсмя.

— Предполагам, че никога не съм се смятал за домошар. А сега искам единствено да прекарвам колкото се може повече от времето си с Били. Тя ме кара да се смея и дори разбира вицовете ми. А вие двамата с Джамила как сте? Тя добре ли е? Как се чувстваш в ролята на новопокръстен фебереец в „Клуб Фед“?

— Тъкмо се канех да се обадя на Джам — осведомих го. Сампсън познаваше Джамила, харесваше я и бе запознат с нашето положение. Тя също беше детектив от отдел „Убийства“, така че отлично разбираше какъв е животът. Наистина се радвах на компанията й. За нещастие тя живееше в Сан Франциско и там й харесваше. — Джам работи по друг случай на убийство. В Сан Франциско също убиват хора. А животът в Бюрото е добър. — Отворих и втората си бира. — Макар че ми трябва време, за да свикна с бюрократите.

— Вече си бием главата в стената, така ли? — промърмори Сампсън, после лукаво се ухили. — Бюрократи! Проблеми с началството ли имаш? И защо работиш толкова до късно? Не се ли занимаваш още с ориентацията или както там го наричат?

Разказах му накратко за отвличането на Елизабет Коноли, след това заговорихме за по-приятни неща. За Били и Джамила, за съблазънта на романтиката, за последния роман на Джордж Пеликанос^[1], за един детектив, който се срещаше с партньора си — хубава жена, и си мислеше, че никой не знае. Но всички знаехме. Беше отново както в добрите стари времена, когато двамата със Сампсън бяхме заедно. Липсваше ми работата с него. Което пък ме наведе на следващата мисъл: трябваше да измисля някакъв начин, за да го примамя във ФБР.

Едрият мъж се покашля.

— Има нещо, което исках да ти кажа — започна колебливо той. — Истинската причина, заради която дойдох тази вечер.

Повдигнах вежди.

— О, и какво е то?

Очите му избягваха погледа ми.

— Малко ми е трудно, Алекс.

Приведох се напред. Сега вече изцяло бе завладял вниманието ми.

Тогава Сампсън се усмихна и аз разбрах, че каквото и да искаше да сподели с мен, беше нещо хубаво.

— Били е бременна — изтърси той, след което се засмя с най-плътния си и дълбок глас. В следващия миг Джон скочи от шезлонга, сграбчи ме в мечешката си прегръдка и едва не ме задуши. — Ще ставам баща!