Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (86)

85.

Пак работех на улиците — работа, която харесвах и с която бях свикнал.

Бях идвал няколко пъти в Бостън и обичах града дотолкова, че дори обмислях идеята да се преместя тук. Чувствах се удобно. През следващите дни ние се бяхме превърнали в сенки на студент на име Пол Завиър. Следвахме го от апартамента му на Бийкън Хил до занятията му в Харвард, след това до „Риц-Карлтън“, където той беше сервитьор, както и до популярните клубове като „Но Бордърс“ и „Рибюк“.

Завиър беше „стръвта“, която бяхме заложили на Вълка и хората му, извършващи отвличанията.

Всъщност ролята на Завиър се изпълняваше от тридесетгодишния агент Пол Готие от клона на Бюрото в Спрингфийлд, Масачузетс. По хлапашки привлекателен, висок и слаб, с бухнала светлокестенява коса, той приличаше на двайсетинагодишен младеж. Беше въоръжен, но освен това го наблюдаваха отблизо шестима агенти по двайсет и четири часа в денонощието. Нямахме представа как и кога хората на Вълка ще се опитат да го отвлекат, знаехме само, че ще го направят.

Аз бях един от агентите, който наблюдаваше Пол Готие по дванайсет часа на ден. Бях предупредил за опасностите да използваш „стръв“ при залавянето на похитителите, ала никой не ми обърна внимание.

През втората нощ от наблюдението, според плана, Пол се запъти към парка Фенс — район, разположен покрай Мъди Ривър, близо до Парк Драйв и Бойлстън Стрийт. Всъщност се казваше Бак Бей Фенс и беше проектиран от Фредерик Ло Олмстед, създателя на Бостън Комън и Сентръл Парк в Ню Йорк. В късните часове на нощта, когато клубовете затвореха врати, истинският Пол Завиър често обикаляше Фенс — на лов за сексуални забавления, и тъкмо заради това бяхме изпратили там нашия агент.

Това беше опасна работа за всички, особено за агент Готие. Мястото беше тъмно и нямаше улично осветление. Високите гъсти тръстики покрай реката бяха добро място за любовни запознанства и срещи, както и за отвличания.

Двамата с агент Пеги Кац се бяхме спотаили в началото на тръстиките. През изминалия половин час тя ми бе споделила, че всъщност не се интересува особено от спорт, но била понаучила някои неща за баскетбола и футбола, защото искала да има за какво да си говори с партньорите си.

— Мъжете си бъбрят и за други неща — отбелязах аз, докато проучвах Фенс през очилата си за нощно виждане.

— Знам. Освен това мога да приказвам за пари и коли. Но отказвам да говоря с твоите надървени копелета за секс.

Задавих се от смях. Кац си я биваше по стряскащите реплики. Често беше иронично-заядлива. Игривите пламъчета в очите й сякаш ти се присмиваха, ако беше герой на шегите й. Ала в същото време беше твърда и безкомпромисна, истински хардлайнер.

— Защо си постъпил в Бюрото? — попита тя, докато чакахме да се появи агент Готие. — Доколкото знам, си се справял добре в полицията на Вашингтон, нали?

Но в този миг посочих към поляната пред нас и сниших глас:

— Ето, Готие идва.

Агент Готие току-що бе излязъл от Бойлстън Стрийт. Вървеше бавно през Фенс по посока Мъди Ривър. Познаваше много добре района от предишните си идвания. През деня тази част от парка се наричаше „градините на победата“. Местните хора отглеждаха тук цветя и зеленчуци и навсякъде се виждаха табели, умоляващи нощните посетители да не ги тъпчат.

В слушалките на ушите си чух шепота на ръководителя на екипа Роджър Нилсен:

— Мъж с шапка на пазач, Алекс. Едър мъжага. Виждаш ли го?

Видях го. Мъжът говореше в микрофона, закрепен на яката на ризата му. Не беше от нашите, значи сигурно бе от другите — от хората на Вълка.

Започнах да оглеждам района за останалите похитители. Та какви други биха могли да бъдат, по дяволите?

— Мисля, че има микрофон — обади се отново Нилсен. — Видя ли го?

— Да, но видях още един подозрителен мъж. Близо до градините, вляво от нас — отвърнах. — Също говори в яката си. Насочват се към Готие.