Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Big Bad Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 33 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Джеймс Патерсън. Големият лош вълк

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-26-0355-X

История

  1. — Добавяне

56.

Кристин Джонсън отново във Вашингтон.

Защо се бе върнала сега? Какво искаше от нас?

Въпросите пулсираха в мен, караха ме да се страхувам дори преди да съм добил ясна представа от какво. Разбира се, имах едно подозрение: Кристин беше променила решението си за малкия Алекс.

Навярно е заради това. Защо иначе щеше да дойде тук? Със сигурност — не за да ме види. Или пък заради това?

Все още карах по федералната магистрала 1–95 и бях само на няколко минути път от Куонтико, когато Мони Донъли се свърза с мен по мобилния. От радиото свиреше Майлс Дейвис. Опитвах се да се успокоя, преди да отида на работа.

— Пак закъсняваш — рече тя и макар да знаех, че е шега, малко се засегнах.

— Знам, знам. Миналата нощ бях на парти. Наясно си как се получава понякога…

— Алекс, съобщиха ли ти, че миналата нощ са заловили още двама заподозрени? — попита Мони без други предисловия.

Отново те. Бях толкова изненадан, че не й отговорих веднага. Не бяха ми казали нищо за операцията!

— Предполагам, че не са те осведомили — сама си отговори Мони. — Станало е в Бийвър Фолс, Пенсилвания. Не беше ли това родният град на Джо Намът? Двамата заподозрени са около четиридесетгодишни и притежават книжарница, носеща името на града. Пресата го е надушила преди няколко минути.

— Намерили ли са някоя от изчезналите жени? — попитах я.

— Не мисля. Поне не фигурира в последните доклади. Изглежда, тук никой не знае нищо със сигурност.

— Колко време са били под наблюдение? Всъщност в момента излизам от магистрала 95 и почти съм пристигнал. Ще се видим след няколко минути.

— Извинявай, че съсипах деня ти още от сутринта — промърмори тя.

— Той вече беше съсипан.

Прегледахме внимателно всички материали, но в десет часа все още нямахме задоволителни отговори за ареста в Пенсилвания. Аз знаех няколко неща — в по-голямата си част незначителни подробности, и това беше доста смущаващо. Двамата мъже имаха криминални досиета за търговия с порнография. Агентите от главния клон на Бюрото във Филаделфия бяха получили сведение, че двамата са участвали в някакво отвличане. Не беше ясно точно кой от шефовете във ФБР знаеше за заподозрените, но явно бе имало някаква издънка във вътрешните комуникации. Бях чул за подобен случай, станал няколко години преди да дойда в Куонтико.

Говорих с Мони още няколко пъти през деня, но моят приятел Нед Махони така и не ми се обади, за да ми съобщи за ареста; от офиса на Бърнс също не се опитаха да се свържат с мен. Бях изолиран. Но едно нещо беше сигурно: на паркинга в Куонтико гъмжеше от репортери. От прозореца си виждах микробуса на „Ю Ес Ей Тудей“, както и на Си Ен Ен. Много странен ден. Странен и неспокоен.

Късно същия следобед се улових, че мисля за посещението на Кристин Джонсън у дома. Отново и отново превъртах в съзнанието си сцените от сутринта, как тя си играе с Алекс. Питах се дали бих могъл да повярвам, че бе дошла във Вашингтон само за да го види, както и да се срещне с някои от старите си приятели. Сърцето ми се свиваше от непоносима болка само при мисълта, че мога да загубя Голямото момче, както винаги го наричах.

Каква радост беше той за мен, за децата, за мама Нана. Просто не можех да си представя, че ще ми го отнеме. Нито пък исках да съм на мястото на Кристин.

Преди да си тръгна същата вечер за вкъщи, вдигнах телефона, за да проведа разговора, от който се страхувах. Мислите за малкия Алекс ме накараха да си припомня обещанието, което бях дал. Съдия Брендан Коноли вдигна след няколко позвънявания.

— Обажда се Алекс Крос. Исках само да ви държа в течение. Да ви разкажа за онова, което сигурно сте гледали днес по новините.

Съдия Коноли ме попита дали съпругата му е била намерена, дали има някакви новини за Лизи.

— Все още не са я открили. Но аз не смятам, че арестуваните мъже са замесени в случая с жена ви. Продължаваме да храним големи надежди, че ще я намерим.

Той започна да мърмори някакви думи, които не можах да разбера. След като го слушах няколко секунди, опитвайки се да схвана мисълта му, казах, че ще продължавам да го информирам. Ако, разбира се, си направеха труда да информират мен.

Дълго останах седнал зад бюрото след мъчителния телефонен разговор.

Внезапно осъзнах, че съм забравил нещо друго — днес моят курс се дипломираше! Вече официално бяхме агенти. Останалите бяха получили дипломите си, или „картите“ си, както и новите назначения. Точно в този момент в голямото фоайе на Залата на честта се поднасяха сладки и пунш. Аз не си направих труда да отида на партито. Не знам защо, но ми се струваше неуместно да присъствам. Вместо това се прибрах у дома.