Джеймс Патерсън
Големият лош вълк (108)

108.

Следващите две седмици бяха смущаващо спокойни. Разбрах, че съм прехвърлен в щабквартирата във Вашингтон като заместник-директор на Отдела по разследвания под прякото ръководство на директор Бърнс. Бях захапал „тлъстия кокал“, така ме уверяваха всички. Но на мен чиновническата работа не ми беше по вкуса. Това, което исках, беше Вълка. Трябваше да действам. Не бях постъпил в Бюрото, за да се превърна в книжен плъх в Хувър Билдинг.

Дадоха ми една седмица отпуска и с Нана и децата навсякъде ходехме заедно. Макар че в къщата се усещаше голямо напрежение. Чакахме вести от Кристин Джонсън. Всеки път, щом погледнех към Алекс, сърцето ми се свиваше. Щом го вземах в прегръдките си или го завивах в леглото, си мислех, че може би скоро ще ме напусне. Не можех да позволя това да се случи, но адвокатът ми ме посъветва да свикна с мисълта.

През седмицата, когато бях в отпуск, директорът поиска да се срещне с мен в кабинета си. Отбих се, след като оставих децата в училище. Тони Удс, помощникът на Бърнс, изглеждаше доволен да ме види.

— В момента си нещо като герой. Наслаждавай се на славата си, няма да трае дълго — заяви ми той. Както винаги, говореше като възпитаник на „Айви Лийг“^[1].

— Съвсем точно описание на работата ми, млади човече.

Запитах се до каква степен Рон Бърнс споделяше плановете си със своя помощник и какво си бе наумил тази сутрин. Искаше ми се да поразпитам Тони за работата, която ми бяха предложили. Но не го направих. Реших, че и бездруго нямаше да ми каже нищо.

Върху масата в директорския кабинет ме очакваха кафе и сладки, но самият директор не беше там. Беше малко след осем. Зачудих се дали е дошъл на работа. Трудно ми беше да си представя, че Бърнс води и друг живот извън службата, макар да знаех, че имаше съпруга и четири деца. Те живееха във Вирджиния, на около час път от Вашингтон.

Най-после Бърнс се появи на прага, облечен в синя риза, с вратовръзка и навити до лактите ръкави. Е, сега знаех, че вече бе имал една среща, преди да се види с мен.

Той се усмихна и сякаш мигом прочете мислите ми.

— Всъщност имам два доста неприятни случая, по които би могъл да поработиш. Ала не те извиках за това, Алекс. Сипи си кафе, отпусни се, все пак си в отпуска.

Прекоси стаята и се настани срещу мен.

— Разкажи ми как вървят нещата при теб. Липсва ли ти работата на детектив в отдел „Убийства“? Все още ли искаш да останеш в Бюрото? Ако желаеш, можеш да напуснеш. Във вашингтонската полиция ще те лапнат като топъл хляб.

— Хубаво е да чуя, че съм толкова желан. Колкото до Бюрото, какво мога да кажа? Ресурсите, с които разполага, са наистина смайващи. Тук има много добри, страхотни хора. Надявам се, че го знаеш.

— Знам го, аз съм любимец на персонала. Е, поне на по-голямата част. Но от друга страна — продължи той, — има и проблеми. Някои работи трябва да се подобрят. Искам да чуя какво мислиш.

— Бюрокрацията. Това е просто начин на живот, превърнала се е в емблема на ФБР. И страхът. В голяма степен той е политически и ограничава въображението на агентите. Те нямат възможност да покажат дори половината от това, на което са способни. Разбира се, подобни оплаквания важат за почти всяка друга работа.

— Дори и за твоята в полицията във Вашингтон?

— Не чак толкова. Защото доста често си позволявах да заобикалям бюрокрацията и разните други глупости, които ми се изпречваха на пътя.

— Добре. Продължавай да заобикаляш глупостите, Алекс — рече Бърнс. — Дори и ако са мои.

Усмихнах се.

— Това заповед ли е?

Бърнс кимна сериозно. Усещах, че е замислил нещо друго.

— Преди да дойда при теб, имах доста трудна среща. Гордън Нуни напуска Бюрото.

— Надявам се, че нямам нищо общо с това. — Поклатих глава. — Не познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя.

— Съжалявам, но ти наистина имаш общо с това. Обаче решението беше мое. Не обичам да прехвърлям отговорността на другите. Аз познавам Нуни достатъчно добре, за да го съдя. Той е бил информаторът на „Уошингтън Поуст“. Този кучи син го е правил от години. Алекс, мислех да те назнача на неговото място.

Смаях се.

— Никога досега не съм обучавал хора. Дори не завърших часовете си по ориентация.

— Но ти можеш да ги обучаваш.

Не бях сигурен в това.

— Вероятно… — отвърнах. — Но аз обичам работата на улицата, тя е в кръвта ми.

— Разбрах те, Алекс. Въпреки това искам да си в Хувър Билдинг. Ще променим нещата. Ще спечелим повече, отколкото ще изгубим. Ще работиш по големите случаи със Стейси Полак тук, в щабквартирата. Тя е една от най-добрите. Твърда, умна и някой ден може би ще ръководи това място.

— Мога да работя със Стейси — отбелязах, но не продължих.

Рон Бърнс ми подаде ръка и аз я поех.

— Няма да съжаляваш, работата ще бъде вълнуваща — увери ме той. — А това ми напомня за едно обещание, което направих. Тук има място за детектив Джон Сампсън и за всеки уличен полицай, който ти харесва. За всеки, който иска да спечелим.

Разтърсих ръката на Бърнс. Истината беше, че и аз исках да спечелим.