Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (97)

95.
Зет Келъм

Останките от кървавата касапница на Оскивъл продължиха да тлеят още дни наред. Хидрогите се бяха оттеглили в облаците на газовия гигант, а разнебитените ЗВС бяха успели да се измъкнат от системата.

Шест часа след това наплашените скитници се заизмъкваха от скалните си скривалища из пръстените.

— Време е да си оправим живота, по дяволите — обади се Дел Келъм по оцелялата комуникационна мрежа. Аз, разбира се, скърбя за всички загинали бойци на ЗВС-то, но да видим дали можем да посъберем нещо от целия този боклук. Той вече не е притрябвал на никого.

Зет привърза черната си коса и се пъхна в топлата туника. Грабна от едно чекмедже защитен костюм и се качи на един от прихващачите. Заедно с баща си се понесоха към останките сред бойното поле наред с другите тръгнали да събират отпадъци кораби. Десетки малки съдове изскочиха от скривалищата си, нетърпеливи да се хванат отново на работа.

Зет се бе настанила удобно в прихващача и управляваше шарнирните му крайници така ловко, сякаш бяха собствените й пръсти. Да маневрира с машината за нея бе станало втора природа. Двамата с баща й се понесоха в различни посоки да търсят съкровища сред останките.

Разбитите бойни кораби на ЗВС бяха осеяли пространството — богата реколта за гладните за суровина цигани. Разпокъсани облаци замръзнала атмосфера се носеха като пухчета. Един изкормен дреднаут се рееше без посока. Херметическите люкове на огромния кораб може би бяха запазили някои от секциите му, спасявайки незначителна част от екипажа, но не беше невероятно залповете на хидрогите да са унищожили всички животоспасяващи системи. Някои спасителни капсули бяха успели да се изхвърлят от пострадалите съдове, вероятно за да бъдат прихванати от оттеглящите се бойни кораби на ЗВС, но явно бяха изоставени при паническото бягство.

Зет хапеше устни. Изпитваше угризения на съвестта заради пословичната предпазливост и потайност на скитниците. Ако тя и останалите, които се криеха из пръстените на Оскивъл, се бяха притекли на помощ навреме, можеха да спасят някои от пострадалите. Сега по всяка вероятност бе станало прекалено късно.

Тя включи частния канал на баща си.

— Не мислиш ли, че зевесетата може да се върнат, за да изтеглят повредените си кораби, татко? Или поне да приберат мъртъвците?

— Ужасно са уплашени, сладка моя. Не се надявам да ги видя скоро отново тук. А ако се върнат, ще си помислят, че дрогите са изтеглили увредените кораби в облаците или са ги унищожили.

Зет се учуди, че земните военни така лесно биха изоставили загиналите си другари. Но битката с хидрогите не беше обичайна бойна операция. Разгромените хора едва бяха спасили кожите си. Ако се бяха забавили да съберат мъртвите, нито един от тях нямаше да се спаси.

Зет си спомни колко много скитници загинаха, когато небесните им мини бяха атакувани и разрушени от хидрогите. Майка й и малкият й брат бяха загинали много отдавна при нещастен случай. Макар тогава да беше само на осем годинки, тя помнеше погребението: как увиха всичките трийсет трупа в избродирано сукно и след това ги изстреляха в извънеклиптична траектория, за да се реят завинаги като истински скитници, водени от капризите на гравитацията по посоките на своите Пътеводни звезди.

Тръгналите на лов прихващачи се пръснаха сред мъртвите кораби, за да направят преценка на ситуацията и да се ослушат за призиви за помощ и да проверят за оцелели. Скитниците можеха да изтеглят останките една по една, за да ги разглобят или ремонтират в зависимост от степента на нанесените щети. Корабостроителните инженери на Келъм винаги имаха какво да научат от по-напредналите военни технологии на ЗВС. Дори самите разрушени корпуси бяха истинско съкровище от метални суровини и електронни компоненти, така че си заслужаваше да ги приберат.

Зет вече бе обсъждала с баща си, че се налага спешно да реконструират корабостроителниците на Оскивъл. Кланът Келъм не можеше вечно да се крие.

Скитниците бяха съумели да се спасят досега, но ако зевесетата наистина се върнеха да разчистят останките, корабостроителниците нямаше как да се скрият. А след съкрушителния им разгром земните военни без съмнение щяха да си го върнат с истинско ожесточение. Щяха да търсят изкупителни жертви, особено след като откриеха, че космическите цигани са отмъкнали порутените кораби.

Но така или иначе нито един скитник не би могъл да си позволи да се пропилее такова огромно количество ценна суровина.

Няколко извънземни бойни кълба бяха също повредени или разрушени, но повечето им останки бяха потънали в облачните дълбини, а Зет нямаше желание да изучава небосвода на Оскивъл. Но ако можеше да се добере до някой съд на дрогите, какви ли чудеса можеха да извършат скитниците с него…

Докато маневрираше с прихващача, си отбелязваше кои от изоставените кораби на ЗВС могат да бъдат изтеглени най-безпрепятствено. Носеше се сред замръзнали човешки трупове с избълвали от взривната декомпресия вътрешности. Някои бяха обгорели или разкъсани — вероятно бяха издъхнали, преди да излетят в откритото пространство. Други обаче бяха издъхнали, опитвайки се да се спасят в замръзналия вакуум, причинили им масирани кръвоизливи.

При гледката на първите трупове усети, че й прилошава, но положи усилия да се овладее и да се съсредоточи върху работата си. Не можеше да им помогне по никакъв начин, а и самите те бяха избрали планетата й за свое фатално полесражение. Скитниците искаха единствено да бъдат оставени на мира. Нима беше чак толкова много?

Заоглежда останките на един крайцер манта, като грижливо си отбеляза използваемите материали. Спешните екипи вече се бяха скачили с изкормения корпус на огромния дреднаут. Свързаха ектицистерните с техните цистерни за космическо гориво и започнаха да източват запасите до последната капка.

— Ако зевесетата наистина прибират горивото от товарните ни влекачи, няма причина да изпитваме вина за нелоялност — обади се един от инженерите.

— Съмнявам се някой от пострадалите да заслужава подобна участ, дори да са били пирати — отвърна разстроена Зет. — Повярвайте ми, знам, че не бива да изоставим всичко това на вятъра, но недейте да злорадствате. Помислете си колко скъпа цена платиха.

По каналите се възцари тягостна тишина. Дел Келъм я наруши:

— Дъщеря ми бръкна с пръст в раната. Не бива да злорадстваме, по дяволите! Дрогите са и наши врагове.

Докато по-многобройните спасителни екипи се занимаваха с големите кораби, Зет изтегли прихващача си встрани от основното струпване на отломки. Експлозиите и отчаяните спасителни маневри бяха разпръснали значителна част от тях в околното пространство, а тя не искаше да остави неогледано нито едно парченце сред пустошта.

Едва доловим зов за помощ я сепна. Пулсиращият автоматичен сигнал бе толкова слаб, че тя се увери в достоверността му едва когато го засили докрай. Протегна шарнирните крайници на прихващача и насочи илюминаторите.

Видя повредена едноместна спасителна капсула, изхвърлена от крайцер на ЗВС. Въпреки че системите й бяха напълно унищожени, Зет долови признаци на живот в нея. През изподраскания и деформиран отражателен корпус се процеждаше въздух. Човекът вътре нямаше да оцелее още дълго.

Тя изпрати съобщение на стандартната честота на ЗВС, макар да се съмняваше дали обитателят на капсулата е в състояние да го чуе.

— Готово, хванах те. Само се успокой. Ей сега ще те измъкнем.

Не чу отговор и се запита дали капсулата не разполага с енергия за поддържане на предавател. Може би оцелелият беше в безсъзнание или бе ранен.

Като маневрираше с мигновени включвания на двигателите, Зет се залепи за спасителната капсула и нагласи траекторията си така, че двата съда да са неподвижни един спрямо друг. Сграбчи капсулата с крайниците на прихващача. Машинката й бе малка и не беше предназначена за превозване на пътници, така че ако животоподдържащата система на оцелелия бе спаднала под допустимата долна граница, той нямаше да изкара достатъчно дълго, за да успее да го откара до най-близкото лечебно заведение.

— Добре, приятелче, щом не си в състояние да ми помогнеш, ще трябва да се справя сама — обади му се отново тя с надеждата, че той все още я чува.

Започна да придърпва капсулата, като внимаваше стандартните херметически люкове на двата съда да прилепнат плътно един към друг. Маневрата беше изключително трудна и изискваше максимална точност. С опакото на ръката си Зет изтри избилата по челото й пот и опита отново. Този път успешно.

След като изравни налягането и отвори люка, в кабината й нахлу гранясала миризма на застоял въздух. След изминалите повече от шест часа въздухът в спасителната капсула бе станал отвратителен, но човекът вътре продължаваше да диша все пак. Тя забеляза кръвта върху вътрешната облицовка — напомняше ръждиви петна. Чу леко стенание — въздишка от облекчение или стигнало връхната си точка отчаяние.

Протегна ръка и сграбчи рамото на униформения мъж. Беше млад, с красиво интелигентно лице. Забеляза нашивките му — командващ от ЗВС. От закачената върху гърдите му плочка за самоличност разбра, че се казва Фицпатрик.

Младият мъж се взря в нея с помътен поглед. Лявата страна на тялото и лявата му ръка бяха разкъсани и кръвта продължаваше да се процежда през многобройните рани и обгаряния. Напрягайки се, Фицпатрик се опита да фокусира погледа си върху лицето на Зет. Гласът му бе немощен:

— След като зърнах всички тези дяволи, приятно е да видиш и един ангел.

И макар че не изпадна в пълно безсъзнание, се отпусна замаян.

Тя наля вода в устата му, изтегли го в своята кабина и включи канала на скитническите спасителни кораби.

— Връщам се в базовия комплекс. Налетях на един трофей, който има нужда от грижи.

Като краен резултат успяха да спасят само трийсет оцелели от бойните кораби на ЗВС заедно с още двама в спасителни капсули. Екипажите на Оскивъл изтеглиха десетки функциониращи все още компита, които можеха да бъдат ремонтирани и препрограмирани за нуждите на скитниците, включително и няколко от новите бойни компита. В общи линии уловът бе добър.

Зет се погрижи за Патрик Фицпатрик — използва средствата за първа помощ, които имаше на всяка корабостроителница. Келъм стоеше навъсен до нея.

— Знаех си, че ще възникне проблем. Не искам всички тези зевесета да се мотаят тук, но пък нямаме друг избор, освен да се погрижим за тях.

— Би ли предпочел да го оставя да умре? — попита Зет.

— Нямаше да му трябва много време — отсече Келъм. Тя го изгледа начумерено, но той вдигна примирително ръка. — Исках само да те ядосам, сладурано. Но нали се досещаш в каква бъркотия ще се окажем, когато дойдат на себе си?

— Повечето от тях са сравнително добре — каза Зет. — Нямат нужда от някакви специални медицински грижи, които да не можем да им предоставим тук.

Дел Келъм я изгледа многозначително.

— Така е, но проблемът не е там. Ако имаме намерение да пазим скитническите си тайни, не можем да ги оставим да се върнат на Земята. Никога.