Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (107)

105.
Джес Тамблин

Бурният океански свят беше необитаем, еднообразен и анонимен. Върху отдавна закупените от скитниците оригинални илдирийски морски карти бе отбелязан само с някаква цифра. На никого не се бе сторил достатъчно привлекателен, за да му хвърли още един поглед.

Но за вентала беше съвършен.

Възбуден от присъствието на древното водно създание, Джес маневрираше с кораба през сиви облаци и фучащи ветрове. Светкавиците прелитаха от ураган към ураган, кръстосвайки неспирно мрачната атмосфера. Все пак сравнен със сатанинската система Исперос, където бе откарал навремето Кото Окая, този свят не изглеждаше чак толкова зловещ. Скитниците бяха свикнали със суровата красота.

Винаги беше превъзбуден, когато изследваше някое непознато място, но този път тръпката бе още по-голяма. Предстоеше му да направи нещо много по-важно от всичко, което бе правил в живота си. Последствията за целия Спирален ръкав можеха да се окажат потресаващи.

Джес се бе качил на мъглявинния гребач, принуден от обстоятелствата… или просто за да избяга от Ческа, за да излекува наранените си чувства и да остави галактическия конфликт на волята на провидението.

Сега обаче можеше да привлече нов съюзник в играта, съюзник, който би бил в състояние да се противопостави на хидрогите. Ако успееше да възстанови венталите и да ги превърне в могъщи войни-защитници на човечеството… то той — Джес Тамблин — щеше да допринесе за бъдещето на скитниците поне толкова, колкото някакъв си принц от някакъв си горист свят.

Бе обладан от усещане за истинска надежда, от истински оптимизъм. Може би хората най-после имаха някакъв шанс.

Плъзгаше се над огромния океан, който обгръщаше цялата планета. Тук-там над повърхността се извисяваха точиците на пусти скали, блъскани от неспирните пенещи се вълни. Най-голямата трудност беше да открие място за кацане, но щеше да се справи. С всичко.

Венталът шумеше и пулсираше с вътрешната си светлина в контейнера, сякаш готов да се взриви от нетърпение, макар Джес да предполагаше, че никога няма напълно да проумее целите и мислите на извънземното създание. Продължаваше да оглежда с дистанционните корабни сензори и най-после откри достатъчно обширна скална повърхност, за да кацне върху нея. Ето там.

Спусна стабилизаторите и си надяна въздушна маска. Температурата беше в границите на поносимото, но въздухът бе почти само от азот и въглероден двуокис.

Застана пред цилиндъра с потрепваща мъглявинна вода.

— Компанията ти бе странна, но съм доволен, че мога да ти помогна — каза Джес.

Вдигна хладния потръпващ цилиндър с две ръце, пристъпи във вакуумната камера и излезе навън.

Спря в мразовития въздух на блъсканата от урагани планета и огледа навъсените облаци и кръстосващите светкавици. Океанът бе гъст и сив като разтопен метал. Вълните се мятаха и блъскаха с пенливите си гребени. Една огромна вълна се разби в скалата и запрати милиарди водни пръски във въздуха.

— Не демонстрира голямо гостоприемство — измърмори Джес.

„Това е дълго чаканото, жадувано освобождение от продължилата безкрайно дълго разпръснатост сред космическата пустош. — Венталът засия и се завъртя в контейнера. — Излей ни в океана, за да можем отново да растем и да се разширяваме на свобода.“

Джес се изправи на ръба на скалата, загледан към черния океан. Спомни си за морето под ледовете на Плумас, подземните води, превърнали се в костница на Рос. Това място му се струваше студена и лишена от живот пустош, но за венталите тя криеше огромни възможности.

Цилиндърът в ръцете му се загря. Той усети нетърпение и тревога. Ами ако не успееше? Ако надеждите на вентала се окажеха напразни?

„Не се колебай.“

Мислите му пронизваха съзнанието на Джес.

Разпенената вода беше жива и нетърпелива, сякаш обитавана от странни духове. Джес пое дълбоко дъх през филтърната маска, отмести капака и наклони контейнера. И изля дестилираната мъглявинна вода в очакващото безжизнено море на този извънземен свят.

Резултатът беше мълниеносен и изумителен. Там, където първата капка докосна морската повърхност, разцъфтя бледа фосфоресценция. Сиянието се втурна по водата като огън върху бензин. Яркото петно се разрастваше все повече и повече. Джес наблюдаваше потресен и същевременно с все по-категорична увереност, че е постъпил правилно.

Хладната илюминация препусна като електрически ток, вдъхвайки нов живот на мъртвия океан и взривявайки се в могъща и неконтролируема каскада. Вик на въодушевление отекна в съзнанието на Джес, освободена експлозия на удовлетворение и мощ.

„Родихме се отново.“

Венталът проникна във всички пластове на извънземното море като просмукала се в съсухрена гъба влага.

Джес усети потрепващата от жизненост влажна мъгла по откритите места на кожата си. Вдигна две ръце към покритото с буреносни облаци небе и закрещя от възторг, че е успял да спаси тези създания от изтребване.

„Сега напълни контейнера си с вода — прошепна венталът в съзнанието му. — Всяка капка съдържа цялата ни същност. Това няма да ни прави по-слаби.“

Джес напълни цилиндъра от студения първичен океан, сега вече събуден за нов живот. Моретата на този древен свят преливаха от живот, а оттук той можеше да пренесе венталите и върху други планети. Почувства се като митичния скитнически герой Джони Ябълковото семе.

„Това е само началото. Върни се при своите скитници. Помоли ги да разпръснат венталите в други океани по други светове.“

— Ще го направя — каза Джес.

Вече имаше какво да предложи на клановете. С помощта на венталите хората имаха по-голям шанс да победят в нежеланата от тях война. Дори Голямата гъска щеше да му е задължена.

Както и… Ческа.

Приключил с първото си задължение, Джес се качи на кораба с контейнера с възкръснала вода. Преди да го остави на мястото му, отсипа в едно мускалче от водата и го пъхна в джоба си, за да може да общува с вентала. Имаха да научават толкова много неща един за друг.

Когато се издигна над безименния океански свят сред просветляващите облаци, възкръсналите вентали, изглежда, бяха започнали да оказват въздействие върху климата, изсмуквайки яростната енергия от ураганите и превръщайки океаните в трептящ резервоар на жизнена енергия. Първичната планета сякаш бе започнала да прелива от жизненост като свръхзаредена батерия.

Джес излетя, бързо увеличавайки скоростта, тъй като всичко вече беше различно — не само по отношение на войната с хидрогите, но и в собственото му съзнание и самочувствие. Бе постъпил глупаво, отказвайки се така лесно от Ческа. Въпреки предимствата, които предлагаха Рейналд и терокците, Джес я обичаше и искаше тя да се върне при него. Беше нечестно да я лишава от възможността й да избира. Не можеха ли да се опитат да намерят по-добро решение?

И ето сега Джес можеше да застане до Ческа не просто като някакъв влюбен мъж, а като равностоен партньор на една говорителка на всички кланове.

Макар да бе отсъствал месеци в мъглявинния си загребващ кораб, без да поддържа никакъв контакт, би могъл да се върне на Рандеву преди окончателното приключване на сватбената церемония с Рейналд. Трябваше да накара Ческа да промени решението си. Този път нямаше да се колебае, а публично щеше да оповести любовта си към нея напук на всякакво благоприличие и скитнически традиции. Достатъчно дълго бе страдал. Двамата с Ческа щяха да бъдат силни.

И докато корабът му се носеше в открития космос, Джес се почувства възкръснал като освободения вентал.