Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (33)

31.
Антон Коликос

Легендарният град Миджистра бе тъкмо това, каквото си бе представял Антон Коликос — и хиляда пъти отгоре. Кристалинната метрополия блестеше под лъчите на седем слънца. Не вярваше очите му да понесат още чудеса.

Щом се отдалечи от богато украсения илдирийски транспортен кораб, Антон затършува в джобовете си, за да намери слънчевите си филтри. Въпреки предупреждението на капитана, че хората често имат проблеми с блясъка, Антон бе толкова поразен от гледките, че забрави за всякакви предпазни мерки. Когато постави пред очите си филтърната лента, се от Кронха още по-изумителни подробности. Островърхи кули, цветни стъкла, фонтани, градини…

Градът извика в съзнанието му мисли за удивителни места: Ксанаду и Палата на удоволствията на Кублай хан, митичната Атлантида, златният град Елдорадо, царството на презвитер Йоан, дори смарагдовия град Оз. Щяха да са му необходими векове само да възприеме всичко това… камо ли да го разясни и предаде на бъдещите поколения.

Прииска му се да го сподели с изчезналите си родители. Тук наистина би им харесало! Малко преди да напусне Земята, той получи официално съобщение от някакъв анонимен бюрократ на Ханзата, че ще „разгледат случая“ чрез всякакви налични източници при първия „удобен момент“. Отговорът не успокои особено Антон, но все пак бе нещо. Може би новите му илдирийски приятели имаха какво да добавят.

Потисна тревогата за родителите си и си напомни, че Маргарет и Луис Коликос винаги са били независими и готови за неочаквани провали. Откакто се помнеше, майка му и баща му повтаряха, че обичат работата си и не биха искали да се занимават с нищо друго, независимо от опасностите.

Също като Антон тук в Миджистра. Най-накрая.

Илдирийците слизаха от препълнения пътнически лайнер, в който седяха притиснати един до друг в общите помещения. Докато Антон предпочиташе усамотението на спокойното изследване и съзерцание, тези извънземни се чувстваха добре само в компания. Помисли си, че надали изобщо вършат нещо сами.

Антон се спусна по рампата с тълпи илдирийци с всевъзможен произход и телесни форми. Огледа тълпата и потърси уважавания историк Вао’сх. Бе изучавал илдирийската култура и добре знаеше как да разпознае един паметител. Като единствено човешко същество в групата Антон лесно можеше да бъде забелязан.

Видя да му маха нисък илдириец в слънчеви енергийни раирани дрехи. Чертите на лицето на посрещача се различаваха от тези на войниците и благородниците посланици, които бе срещнал на лайнера. Антон скочи от рампата и умората от пътуването изтече от него като дъжд от мушама.

— Вие ли сте паметителят Вао’сх?

Историкът повтори името си, като подчерта правилното произношение, и младият мъж успя да налучка правилния изговор. Вао’сх простря ръце до бедрата си с дланите нагоре.

— А вие сте Антон Коликос, човешки разказвач на приказки и пазител на историята?

— Звучи доста по-впечатляващо от „доктор“ или „асоцииран професор“. — Антон посегна да стисне дясната ръка на паметителя, който в първия момент се стресна, но след това повтори жеста му. — Не съм свикнал хората да уважават онова, с което се занимавам, а още по-малко да се гордеят с него.

— Как е възможно да не уважават някой, който разказва историите на вашия вид?

— Хората не смятат разказвачите на истории за особено… практични.

Илдирийският историк го поведе по една виеща се алея към няколко струпани на едно място кули с чудновата форма сред фонтани и украсени със скъпоценни камъни скулптури. Огледала и слънчеви часовници мятаха странни отражения по улиците.

Макар Антон обикновено да проявяваше сдържаност, възбудата го правеше словоохотлив. Винаги изпитваше не ловкост, когато му се налагаше да се изказва на конференции или да се запознава по приеми, но сега не бе останала и следа от притеснителността му.

— Цял живот съм мечтал за подобна възможност. Три пъти подавах молби до Илдира. Бях започнал да се боя, че магът-император води политика на секретност.

Емоционалните израстъци на лицето на Вао’сх непрекъснато променяха цвета си, което бе характерно за паметителите — по този начин те забавляваха публиката си. Антон все още не знаеше значението на различните окраски.

— Няма смисъл да се пази тайна — отвърна Вао’сх. — Всеки от нас е действащо лице в грандиозната космическа приказка, а самата Сага за седемте слънца е съвсем нищожен къс от всеобхватния епос. Но твърде малко от нас задават въпроси.

Вао’сх го поведе покрай стената на една кула, по която се стичаше тънък пласт вода.

— В такъв случай аз ще задам въпрос. — Антон попиваше с очи скулптурите и призматичните фрески, объркан към какво да насочи вниманието си. — Защо молбата ми най-накрая бе удовлетворена? Знам, че и други изследователи са кандидатствали, но им е отказвано.

Вао’сх се усмихна.

— Бях впечатлен от начина, по който се представихте, Антон Коликос. Пламенната ви настоятелност ме убеди, че двамата сме сродни души.

— Аз… дори не си спомням какво съм написал.

Цветовете по лицето на историка се омекотиха като проблеснала върху облачно небе слънчева светлина.

— Нарекохте се паметител на човешки епоси, един от малкото хора, които познават древните поеми и епически цикли на вашата раса. Чел съм преди много време някои от тях в превод на ваши учени, но до мен достигна единствено хладна академична безпристрастност. Никаква дълбочина на емоциите, никакво вълнение от собствената ви история. Докато вашето обръщение бе прочувствено и с разбиране за духовността на човешкия род, заключена в тези древни текстове. Стори ми се, че имате духовна връзка с истинската драма на историята. И си помислих, че вероятно именно вие бихте разбрали нашата Сага.

Двамата се загледаха от хълма към Призматичния палат, изумителна постройка, в сравнение, с която Дворецът на шепота на крал Питър приличаше на обикновена барака. Сфери и куполи, кули и свързващи коридори се извисяваха в небето, пронизани от лъчеобразните спици на седем вливащи се реки.

Вао’сх очевидно се наслаждаваше на удивлението на своя нов познат.

— Тъй като съм върховен паметител на мага-император, живея в Призматичния палат. И вие ще споделите неговите удобства. — Антон онемя от изумление, което развесели Вао’сх. — Хайде, хайде, разказвач, който е поразен до степен на онемяване, е напълно безполезен, Антон Коликос.

— Съжалявам.

— Двамата ще научим много един от друг в предстоящите дни.

Антон се усмихна.

— Вижте, имам още един въпрос. При пътуването си насам чух илдирийците да разговарят за дни и седмици. Как измервате времето в един свят със седем слънца на небето? Какво означава за вас „ден“, след като дневната светлина никога не помръква?

— Просто една условност, преведена на вашия търговски стандартизиран език. Ние имаме дневни цикли за активност и за почивка с приблизителна дължина като вашата. Бих могъл да ви кажа илдирийските думи и да уточня хронологическите еквиваленти, ако желаете… но за вас ще е по-лесно, ако просто мислите в познатите си термини. Имате толкова много да научите — защо да затъваме в баналности?

— О, бих могъл да ви разкажа много истории за някои мои колеги, които са обсебени от подобни баналности. Не могат да видят гората заради дърветата, както казваме ние.

Вао’сх изимитира доволната усмивка на Антон.

— Интересна метафора. Очаквам с нетърпение да обменим истории и техники, тъй като един паметител трябва постоянно да обогатява репертоара си.

Докато крачеха към Призматичния палат, Антон продължи да се усмихва.

— Бих казал, че искам да обогатя моите с около един милиард стиха.

— Нека за начало бъдат по-малко — отвърна с поклон на задоволство Вао’сх.