Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (53)

51.
Роб Бриндъл

Хидрогите кръстосваха над Буунов брод и оставиха под себе си замръзнала и опустошена земя, прорязана от изпепелени пространства.

Последните евакуационни кораби излитаха от набързо опразнените селища по крайбрежието. Ескортиращите кораби, мантите и огромният дреднаут се оттегляха като преяли албатроси само на крачка пред бойните кълба.

Съдовете на ЗВС бяха претъпкани до пръсване с оцелели. Бегълците се бяха струпали или по палубите, или се притискаха из товарните хангари. Обемистите продоволствия и излишното снаряжение бяха изхвърлени, за да се освободи повече място.

Роб Бриндъл летеше със своята ремора сред ескадрилата, която командваше, близо до натоварените с пътници кораби — обикаляше над десетките изкуствени острови, проснали се върху водната повърхност.

Тактическа защитна пяна! Той поклати глава и си обеща да почерпи Тасия с едно питие — няколко питиета, — когато стигнат до следващия космодрум и останат в принудително бездействие. Винаги му бе повтаряла, че скитниците имат дарба да използват необичайни ресурси и техники, за да оцеляват и при най-тежките обстоятелства.

И все пак това можеше да се окаже само временно помилване. Стигнеха ли до брега, хидрогите щяха да са приключили с опустошаването на черните борове. Тогава беззащитните салове, натоварени с десетки хиляди колонисти, можеха да се окажат привлекателна цел. И бойните кълба можеха да изтребят всички жители на Буунов брод за секунди. Ако решаха да го направят…

Бриндъл включи честотата на обединената ескадрила ремори.

— Образувайте защитна линия. Искам петнайсет отделни флангови формации, пръснати в дъга, за да блокираме хидрогите.

Изтребителите се подредиха на различни височини и започнаха да маневрират в соления въздух. Бойните кълба можеха да взривят фронта им, както клечка кибрит запалва напоен с газ парцал, но никой от пилотите не възрази. Трябваше да окажат последна съпротива.

Над водата под тях тълпи безпомощни, треперещи хора се притискаха върху гъбестата пяна, която ги отнасяше по течението. Зад тях „Юпитер“ и шестте оцелели манти също набираха височина с готови за стрелба язери и кинетични оръжия. Чакаха хидрогите да предприемат първата открита атака… с надеждата това да не се случи. Досега врагът почти не обръщаше внимание на евакуационните действия, на корабите на ЗВС и на напуснатите селища.

— Никой да не отстъпва — заповяда адмирал Уилис със спокоен и вдъхващ увереност глас.

— Лесно е да се каже — измърмори Бриндъл, след като провери, че микрофонът му е изключен.

Единствената неизвестност бе кой ще е първата жертва.

— Погледнете! — обади се един от пилотите.

Четирите бойни кълба се извисиха над брега, като продължаваха да пръскат ледени вълни, да опустошават всеки квадратен метър гъста гора и да срутват наблюдателни кули, празни жилищни сгради и промишлени постройки. После изоставиха сушата и полетяха над водата с насочени напред вледеняващи оръжия, сякаш не забелязваха, че под тях вече няма никакви гори.

Бриндъл усети почти физически ужасеното изтръпване на струпаните върху саловете бегълци, забелязали връхлитащите хидроги.

— Ремори, готови за огън — заповяда той, макар да нямаше никакъв смисъл. Всеки пилот щеше да изпразни и последния си енергиен заряд от защитните батерии с надеждата да причини поне мъничка щета на хидрогите, преди всички да бъдат унищожени. — Това е краят.

Страховитите диамантени сфери продължаваха да се приближават, бомбардирайки океана и превръщайки вълните в айсберги. Около бойните кълба се вихреше ураган от пара, докато се носеха над спокойната водна повърхност.

— Хайде стига, какво още искате, гадове? — изруга Бриндъл. — Вече затрихте цял континент!

Обезумелите бегълци се свиха върху импровизираните салове. Някои или скачаха сами, или бяха избутвани от платформите от пяна в студената вода, макар там да си оставаха също толкова уязвими.

— Атакуваме, Бриндъл — предаде Тасия. — Давай да го направим. Точно зад теб съм.

Първите две фаланги ремори изскочиха пред защитния фронт. Оглушителна какофония от безсмислено дръзки ругатни и бойни викове отекна по комуникационните канали. Всички пилоти очакваха да бъдат анихилирани след секунди.

И в този миг бойните кълба най-неочаквано започнаха да се издигат в дъга нагоре и набраха височина над вкочанената в неподвижни вълни морска повърхност. Шипестите кълба се издигнаха в небосвода… без да нападнат нито един от корабите на ЗВС. Врязаха се в облаците и изчезнаха, сякаш или бяха изпълнили задачата си, или бяха решили, че истинската им цел не е на Буунов брод.

Със съзнанието, че постъпва глупаво, но възбуден до крайност, Бриндъл се спусна след тях, като включи двигателите на пълна мощност. Реши да последва извънземните врагове, за да разбере накъде ще отлетят.

Още двайсетина ремори полетяха като ядосани пастири, подгонили глутница вълци. Безразсъдно изстрелваха язерни залпове, но снарядите отскачаха от неуязвимите кълба.

В отговор хидрогите изстреляха вяли, сякаш прощални синкави светкавици към наглите корабчета, сякаш те бяха досадни мухи. Две от реморите експлодираха. Други няколко завиха и полетяха обратно към Буунов брод.

Но Роб Бриндъл не се отказваше. Държеше се извън обсега — поне така се надяваше — на непознатите оръжия. В края на краищата той беше подполковник и можеше да взема самостоятелни решения.

— Ескадрила, върнете си при базовите кораби, за да помогнете за спасяването на бегълците — обади се по канала адмирал Уилис. — Сражението приключи, за всички. Хидрогите бягат.

Бриндъл не повярва на ушите си.

— Бягат ли?

Докато другите ремори завиваха обратно към носените от течението салове с бегълци, Бриндъл стисна зъби, без да откъсва поглед от отдалечаващите се в космоса бойни кълба.

— Разбрано, госпожо. Всички ремори, изпълнете заповедта на адмирала. Ще се върна… когато мога.

И се спусна напред с такава светкавична скорост, че ускорението го залепи за седалката. Имаха нужда от информация, а и след преживяното през днешния ден дори една сурова лекция на Шейла Уилис не можеше да го стресне. И той излетя от системата Буунов брод. Поддържаше безопасна дистанция, но продължаваше да преследва хидрогите като куче.

Бриндъл се върна на „Юпитер“ след два дни. Горивните резервоари на ремората му бяха почти празни. Животоподдържащите системи и въздушните регенератори бяха изчерпани. Макар да изпита радост и облекчение, че го вижда жив и здрав, Тасия не посмя да се втурне да го прегърне.

Изпитото лице на адмирала бе почервеняло от гняв и тя грубо нахока подполковника.

— Господинчо, от вас се очаква да бъдете образец за нашите пилоти! Вие носите отговорност. Този безразсъден сензационен номер можеше да ви коства живота, но вместо това ще ви коства няколко чина, освен ако не решите напълно да захвърлите униформата на ЗВС. Или просто ще ви връча една метла и четка за зъби, за да почистите целия Буунов брод!

Но Бриндъл изобщо не трепна. Застанал мирно, с къркорещ стомах, той изпитваше огромна нужда да хапне и да пийне нещо — дори отвратителното кафе на ЗВС. Беше и изтощен, и въодушевен.

Когато адмиралът най-накрая пое дъх, прекъсвайки назиданията си, Бриндъл се обади:

— Да, госпожо. Съжалявам, госпожо. Но преди да вземете решение, проверете информацията в база данните на ремората. — Не се стърпя да не се ухили. — Вижте, успях да проследя бойните кълба чак до родната им планета, адмирале. Тези хидроги са от газов гигант с най-красивите пръстени, които сте виждали. На картите се води Оскивъл. Ако решим да предприемем контраатака, врагът е там.