Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (48)

46.
Тасия Тамблин

Нещо бе раздразнило хидрогите. Обитаващите дълбоките ядра извънземни се бяха раздвижили и бяха предприели произволни на пръв поглед нападения срещу обитавани светове. ЗВС анализираха зачестилите атаки, без да открият общ модел, мотив, разбираем тактически прийом или взаимовръзка.

Когато диамантените бойни кълба предприеха опустошителна акция срещу гъсто обраслия с гори свят на Буунов брод, човешките колонисти пратиха обезумял зов за помощ. Беше си чист късмет, че малобройният разузнавателен флот в квадрант седем беше достатъчно наблизо, за да го чуе.

— Бойни станции, приятелчета! Всички двигатели на пълно ускорение. Местим задниците към Буунов брод. — В гласа на адмирал Уилис се усещаше някакво необяснимо ликуване. — Трябва да пристигнем навреме, за да направим няколко удара.

Тасия стисна облегалките на командното си кресло, сякаш искаше да накара „Юпитер“ да полети с по-висока скорост.

Бе назначена наскоро за командир на крайцер манта вместо на буреносна платформа. Сега усети, че сърцето й заби по-силно при възможността за директна среща с хидрогите. Искаше да ги унищожи, където и да се покажеха. Беше по-добре, отколкото да стреля по непослушни колонисти…

Разузнавателната ескадра се състоеше от един дреднаут, седем манти и хиляда ремори. Спуснаха се към близката система, в която се намираше малкият зелен свят Буунов брод. Действащата ханзейска колония изглеждаше мъничка и спокойна.

Почвата на Буунов брод беше идеална за бързото отглеждане на генетично стимулирани иглолистни. Черните борове бяха кръстоска между земен присад и местни декоративни растения, от което се беше получила гъста красива гора, която растеше почти с бързината на бамбук. Черните борове се разпространяваха по-бързо, отколкото можеха да ги секат.

С приближаването на бойния отряд пристигаха все по-отчаяни и настойчиви призиви от седемнайсетте огромни селища, построени покрай езерата и реките. Тасия вече виждаше ясните очертания на горите, изрязани зигзагообразно върху гъстия килим от тъмнозелени дървета. В някои зони се забелязваха нискостеблени, добре оформени нови насаждения.

Тъмната гора изглеждаше сочна и здрава, с изключение на участъците, които бойните кълба бяха покрили с ледена кора — рухналите дебели стволове се бяха превърнали в замръзнали стълбове. Четири кораба на хидрогите систематично унищожаваха черните борове.

— Също като цунами! — обади се командващ Фицпатрик по командната честота от своята манта. Беше се върнал от акцията си с генерал Ланиан.

— Всички връзки с колониално селище А са прекъснати, командващ Тамблин — съобщи навигационният офицер Ели Рамирес. — Изглежда, са ги изпържили.

Тасия се вторачи в беззащитните гори и усети вкочаняващ студ в стомаха.

— Кое е следващото в траекторията на хидрогите, лейтенант?

Рамирес наложи реалновремевите изображения върху тактическата карта, докато мантата пикираше през облачната атмосфера.

— Селище Д до онова голямо езеро, командващ. Доколкото може да се съди по движението на кълбата, градът ще — бъде унищожен след по-малко от час.

Тасия кимна мрачно.

— Прегазват ги като валяк.

Адмирал Уилис изрева по командната честота:

— Размърдайте се. Всички ремори в атака! Всички манти — включете язерите и гранатометите. „Юпитер“ ще подсигури тежката огнева мощ. Не мисля, че оръдията ни са достатъчно големи за врага, но не бих имала нищо против да греша.

Мантата на Фицпатрик се откъсна напред. Дреднаутът на Уилис я придружи, за да засекат първото бойно кълбо. Възбудените пилоти на реморите и оръжейните инженери на ЗВС откриха огън много преди да достигнат обхват.

Бойните кълба замятаха синкави светкавици към връхлитащите човешки сили и изпариха десетина от най-бързите и дръзки ремори. Но основната цел на хидрогите беше под тях, накъдето запращаха вкочаняващи пейзажа вълни срещу величествените черни борове.

Тасия също искаше да се включи в нападението, но си даде сметка, че усилията й ще са напразни.

— Адмирал Уилис, обединената ни огнева мощ няма дори да одраска бойните кълба. Тактическият ми офицер изчисли, че селище Д ще бъде унищожено в рамките на един час, ако не евакуираме…

— Какво става с теб, Тамблин, страх те е от истинска битка ли? — обади се Фицпатрик.

— Защо не попиташ безпомощните колонисти, Фицпатрик, или да изпратя съобщение, че си бил прекалено ангажиран да мяташ снаряди срещу ураган?

— Тамблин, имаш право — намеси се Уилис. — Кацни с крайцера до селището и започни да товариш всички на борда. Колонистите да стоят в коридорите, ако нямаш достатъчно място.

— Слушам, госпожо!

Тасия махна с ръка на лейтенант Рамирес. Спуснаха се в стръмно пикиране на изток, пред разрушителната вълна на хидрогите.

Дреднаутът „Юпитер“ изстреля залп язерни снаряди към челното бойно кълбо. Сякаш раздразнена от нахалството, покритата с шипове диамантена сфера метна синкава светкавица, която закачи дясната страна на флагмана и го запокити в пространството.

Тасия заповяда на комуникационния офицер:

— Свържи се със селище Д и им кажи всички да излязат навън и да ни чакат. Мамка му, едва имаме време да ги натоварим.

Две бойни кълба изтрещяха над растителността като космически булдозери. Покосяваха всяко дърво и стрък трева по пътя си.

Мантата на Тасия се спусна пред хидрогите и ги изпревари на стотина километра над гъстата гора. Безмилостните сфери стопяваха разстоянието с всяка изминала минута. Селището Д се намираше на пътя им.

Беше пълно с дъскорезници, складове и бараки, покрили разчистеното пространство, осеяно с отсечени до земята дънери. С изсичането на все повече черни борове селището се бе разраснало и се строяха нови дървообработващи съоръжения, в които се произвеждаше продукция за износ.

Сега работниците препускаха като мравки върху нагорещена паница и уплашено поглеждаха към небосклона. Няколко комуникационни оператори наблюдаваха от оперативните бараки и контролните кули настъпването на разрушителните кълба, които унищожаваха черните борове.

Крайцерът на Тасия увисна над езерото до селище Д и тя затърси място за кацане, но не откри достатъчно голямо празно пространство, което да побере мантата. Навсякъде търчаха обезумели хора, размахваха ръце и подаваха всевъзможни сигнали, сякаш бяха готови да скочат на кораба още преди да се е приземил.

— Хидрогите са на седемдесет клика и настъпват много бързо — съобщи Рамирес.

Тасия посочи един огромен като хангар склад.

— Време му е за лек ремонт. Изравни го със земята и кацай направо върху развалините. Дано само никой да не е останал вътре.

Един язерен залп направи дървената постройка на трески и крайцерът се спусна върху откритото пространство. Носът му докосна брега на езерото и студената вода засъска върху горещия корпус. Няколко хиляди жители се втурнаха панически към него.

— Трябва да въдворим някакъв ред — обади се шефът по сигурността сержант Зизу. — Ще се прегазят.

Тасия погледна към хронометъра и видя, че им остават около четиридесет минути.

— Нямаме време да въдворяваме ред, Зизу. — Товарните люкове вече бяха отворени и хората се втурнаха навътре. — Подполковник Бриндъл! Изстреляйте реморите от кърмовата палуба, за да отворите място. Доста народ може да побере и палубата за излитане. Отворете люковете към трюмовете, ако се наложи. Всички врати и входове, всичко! Пускайте хората вътре! Бързо!

Облаци пушек и вълна от замръзнала пара настъпваха откъм хоризонта като гангрена.

— Адмирал Уилис, изобщо опитвате ли се да ги забавите?

Флагманът отговори с реалновремеви изображения на бойните кълба, които изравняваха със земята площите с черни борове.

— Един от крайцерите и над двеста ремори са унищожени или свалени — досега.

Тасия усети, че й прилошава.

— Някакви щети на врага?

— Никакви, по дяволите! Имаме късмет, че хидрогите се интересуват преди всичко от унищожаването на горските масиви, а не толкова от нас. Какво толкова им пречат дърветата?

Тълпи работници вече бяха на крайцера на Тасия. Много от тях бяха разделени от своите семейства и близки, но щеше да им се наложи да ги потърсят по-късно. Според нейните изчисления оставаха по-малко от двайсет минути. През виковете и крясъците на колонистите отвън до слуха й достигаше трясъкът, бумтенето и ревът на приближаващите бойни кълба.

Уилис отново извика:

— Командващ Тамблин, какво е положението с евакуацията на селище Д?

— В момента бегълците се качват на борда и запълват всяка дупка.

— Добра работа, Тамблин — отвърна Уилис. — Някой поне успява да се справи.

Адмиралът явно не бе установила онова, което Тасия вече знаеше.

— Госпожо, ние можем да изведем в безопасност тези хора, но… погледнете картата. Хидрогите са абсолютно методични в опустошаването на цялата земна площ сантиметър по сантиметър.

— В такъв случай измъквайте хората по-бързо!

— Точно това правя, адмирале. Мога да измъкна повечето бегълци от селище Д преди пристигането на врага, но има още петнайсет селища, тоест стотина хиляди души. Ако хидрогите продължат в същата посока, всички те ще попаднат под огъня и ще рухнат като домино. Ако не използваме всичките си ресурси — при сто процента усилия, — за да спасим колонистите, те ще понесат ужасяващи загуби.

Гласът на Патрик Фицпатрик изненадващо я подкрепи.

— Неприятно ми е да го призная, адмирале, но Тамблин е права. — Лицето му беше измъчено и съкрушено. Крайцерът му бе ударен. — От политическа гледна точка, надали бихте искали да сте командващ сражението, взело най-много жертви в историята на човечеството.

— Е, все пак правим, каквото можем — изтощено въздъхна Уилис.

Тасия викна на екипажа си:

— Какво е положението? Всички качиха ли се?

— Още няколко изоставащи, командващ.

Градът вече бе в развалини. Над превърнатия в площадка за кацане склад се издигаха пламъци. На централния екран се виждаха телата на няколко стъпкани бегълци.

— Дайте последен сигнал и да се махаме.

Зад гърба им близките гори вече рухваха пред приближаващите се над върховете на дърветата сфери.

— Внимание! Край! Всички кораби да преустановят контраатаката — заповяда Уилис. — Разпръснете се и поемете колонистите. Предприемаме пълна евакуация на Буунов брод.

— Командващ Тамблин, спасихме около две хиляди и четиристотин колонисти — докладва сержант Зизу. — По-късно ще ги преброим точно, но това е все пак над петдесет процента от населението.

Сърцето на Тасия прескочи. „Само половината!“

Видял изражението й, шефът по сигурността добави:

— Това е максималното, на което можехме да се надяваме при тези обстоятелства. Повечето работни екипи не можаха да се приберат навреме от горите.

Тя погледна картата на гъсто обраслия с горски масиви континент, който свършваше внезапно до огромния океан. Познаваше капацитета на „Юпитер“ и останалите крайцери и направи приблизително изчисление.

ЗВС никога не биха могли да поемат всички колонисти.