Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (78)

76.
Рлинда Кет

„Трябваше да го очаквам“.

Рлинда стоеше сред руините на Рейндик Ко. Когато един мъж не си дава сметка за ситуацията, непременно го доказва, като влошава нещата — натиска разни бутони и упорства, че знае какво прави. Стотици пъти се бе сблъсквала с подобни заинатявания на бившите си съпрузи.

Този изчезна, както бяха изчезвали всички мъже от живота й — макар и по не чак толкова зашеметяващ начин. Докато наблюдаваше странно буботещата извънземна машина, порталната врата запулсира. Върху трапецоидния камък като на екран изгря необикновено светлолилаво небе над неземен пейзаж.

И Дейвлин Лотце потъна в него.

Не бе успяла да проследи какво точно направи, за да го глътне транспорталът. Тя изкрещя и се втурна към каменния вход, но бе достатъчно разумна да спре, преди да е попаднала в полето. Ако и Дейвлин бе проявил достатъчно предпазливост… Рлинда бе зърнала силуета му, застанал слисан сред далечния свят, как гледа назад към нея. След това картината помръкна и пред очите й отново бе масивният камък.

Дейвлин бе изчезнал и на Рейндик Ко се възцари предишната тишина.

Тя скръсти ръце и въздъхна тежко:

— И сега какво?

Изчака четири дни. Първата нощ спа в призрачния град с надеждата да чуе буботенето на задействаната машина и Дейвлин да се върне. „Никакъв шанс.“ Надяваше се, че не я чака да почне да натиска произволно бутоните, за да осъществи кашата, която бе забъркал.

Спеше с оръжие, нащрек за проскърцващи стъпки или дращещи нокти. Разкъсаното тяло на зеления жрец, изкоренената горичка световни дървета, кървавите следи от насилствената смърт на Луис Коликос не излизаха от ума й. Рейндик Ко изглежда пуста, но все пак нещо ги бе убило.

Но след като Дейвлин не се върна и не се случваше нищо зловещо, призрачните развалини отново започнаха да й се струват еднообразни. Не това си бе представяла, когато учреди търговската си компания, нае капитани и се снабди с пет отлични кораба.

Върна се на кораба. Мотаеше се из лагера, без да прави нищо. Разполагаше с припаси и достатъчно гориво, за да отлети, щом реши, но не можеше ей така да изостави Дейвлин. Ами ако наистина се върнеше през транспортала, пълен със смайващи открития и отговорите, от които се нуждаеше председателят Венцеслас, само за да разбере, че е заминала? Рлинда реши да изчака.

И чакаше.

Дейвлин бе направил избора си, достатъчно глупав, за да се натресе в такова трудно положение. Тя обаче нямаше никакво намерение да бърника извънземната машинария или да тръгне след него. Просто щеше да стои тук и да мисли какво би могла да направи. Но не беше от хората, които можеха да бездействат и да тънат в съзерцание, когато действително би могла да свърши нещо полезно.

Но какво толкова имаше за вършене на Рейндик Ко?

Изпитваше необичайно съжаление към себе си. Преди шест години, преди някой изобщо да бе чувал за хидроги, изобщо не би могла да предполага колко ниско ще падне. Изглеждаше невероятно, освен ако човек не вярва на всички тези празни приказки за „ударите на съдбата“. Първо пиратите на Ранд Соренгаард унищожиха „Големите надежди“, а след това повечето й кораби бяха реквизирани от Земните въоръжени сили. Остана й само „Любопитство“.

Може би трябваше да спре, за да намали загубите си. Никой нямаше да я притеснява… но и да й прави компания. Не особено привлекателна перспектива.

Качи се на „Любопитство“ и провери запасите. Повечето храни бяха не особено вкусни месни полуфабрикати, ценни по-скоро с хранителните, отколкото с вкусовите си качества. Започна да отваря пакети и да тършува из личните си запаси за черен шоколад и любимото си вино.

Разбърка някои от предпочитаните си специалитети със силни подправки. Комбинацията бе необичайна, но Рлинда реши да си угоди. Изля малко вино в соса за сочното агнешко. Юфка от прясно замесено тесто, намазани с масло гъби… и ронливи сладкиши с мед и орехи заедно с шоколад за десерт.

Постави отвън масичка, покрита с покривка, и един удобен стол. Наля си голяма чаша „Нова Португалия“. Щеше да разтреби бъркотията в кораба по-късно. Ако не възникнеше нещо неочаквано, разполагаше с безкрайно много време. Седна, затвори очи и вдъхна от вкусните аромати. Ако някой чудовищен хищник се спотайваше в сенките, нейните вкуснотии задължително биха го подмамили да се покаже.

Опита от всяко блюдо, включително сладкишите, и се похвали сама за кулинарните си умения. И започна да се храни с наслаждение.

— Бави се, колкото си щеш, Дейвлин — викна тя към пустия пейзаж. — Аз ще чакам тук.

Сръбна още вино, облегна се и загледа величествения пустинен залез.