Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (136)

134.
Тасия Тамблин

След неочакваната атака на огнените кълба срещу хидрогите на Терок генерал Ланиан и адмиралите му съзряха възможността да привлекат тези същества като преки партньори в битката. При всички стълкновения оръжията на ЗВС бяха доказали незначителната си ефикасност срещу врага, докато фероуите (както ги наричаха зелените жреци) бяха успели да унищожат значително количества бойни кълба и дори да отблъснат неприятеля.

Тъй като Тасия Тамблин многократно бе доказвала уменията си при екстремни обстоятелства, Ланиан избра тъкмо нея да открие огнените същества с мантата си. Тасия прие задачата със задоволство, макар да се запита дали генералът не предпочита да жертва една обикновена скитничка, отколкото някой от другите бойци.

След зашеметяващото поражение на Оскивъл, където бяха загинали огромен брой офицери и войници, Тасия отново бе получила повишение. Сега имаше капитански чин. Под нейно командване бяха още шест манти, но генерал Ланиан нямаше намерение да изпраща твърде много бойни кораби при „дипломатическата“ мисия на Тасия.

— Не искаме да уплашим тези същества — каза й той. — Ако подходим с един-единствен символичен съд, вероятно огнените същества биха били по-склонни да се свържат с нас.

Тасия одобри инструкциите, но ситуацията й напомняше за Роб Бриндъл и неговата посланическа капсула. След смъртта на Роб бе станала раздразнителна, но бе длъжна да се държи, да следва Пътеводната звезда и да намери някакъв изход от обърканото си състояние. Както винаги изпитваше желанието да успее на всяка цена и да надхвърли очакванията. Макар да знаеше, че следващия път ще вдигнат летвата още по-нависоко.

Може би трябваше да намери някаква нова стратегия за установяване на контакт със съществата от огнените кълба и да докаже стойността на скитническата изобретателност. Хората и фероуите имаха един и същи враг. Дрогите бяха стигнали прекалено далеч в своята отмъстителност, доколкото това засягаше лично нея.

Бе прегледала разузнавателната информация, която адмирал Стромо бе донесъл от Ансиър при първата среща с мощните огнени същества. Изкуствено възпламененото слънце Ансиър й се струваше ключова стратегическа точка в цялата тази война. Сега мантата й се носеше в същата тази система, която беше убежище на фероуите. Не можеше да се сети за по-подходящо място за начало на издирванията си.

След Оскивъл бяха назначени в екипажа й много нови офицери, но тя се надяваше, че новите й колеги ще се справят с отговорностите си и стриктно ще изпълняват заповедите й.

Хората трябваше да са единна бойна сила и да забравят политическите си различия в тази война. Скитници, терокци, ханзейци. В това отношение поне нещата биха могли да имат добро развитие… ако всички преценяха правилно цялостната ситуация.

Макар да пращаха един-единствен крайцер, ЗВС смятаха задачата й за достатъчно важна и й дадоха един зелен жрец. Сега Росия стоеше на мостика като жива телеграфна станция и чакаше да започне да докладва, щом забележат огнените същества. Ококорените му очи сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите от изумление или може би боязън.

Генерал Ланиан не искаше да повтори грешката, допусната с изпращането на екипаж от компита на разузнавателна мисия до Голген — тогава те бяха изчезнали безследно. Макар ЕА да й липсваше и Тасия често да изпитваше желание слушателското й компи да бъде намерено и да се върне при нея, сега разполагаше изцяло с екипаж от хора.

— Странни показания, капитан Тамблин — докладва сензорният оператор.

— Чудесно. — Таисия се опита да си спомни името на младата жена… Мае? Терен Мае? Май така беше. — Покажете, младши лейтенант.

Новата звезда Ансиър като че ли бе започнала да примигва и да се променя.

— Адмирал Стромо беше тук само преди месец, но сега тя е неколкократно по-бледа от последните известни отчитания.

— Увеличете изображението, младши лейтенант.

— Слушам, капитане.

Малката звезда Ансиър приличаше на тлеещ въглен и излъчваше оранжева, вместо ослепителната жълто-бяла светлина. Беше осеяна със ситни петна, сякаш от неудържимо привлечени от яркото сияние пърхащи нощни пеперуди.

Тасия се обърна към навигационния офицер:

— Повишено внимание, лейтенант Рамирес. Приближаваме се кротко — никакви съобщения засега.

Стомахът й се сви. Това бе очаквала най-малко.

Росия потрепна, щом забеляза странните проблясъци около рязко охлаждащата се сътворена от човешка ръка звезда. Мантата намали скоростта.

Скоро се приближиха достатъчно, за да установят, че проблясващите огнени пеперуди са рояци бойни съдове — огнените кълба на фероуите и диамантените сфери на хидрогите. Дрогите обстрелваха фероуите с непонятно оръжие и нанасяха дълбоки рани върху самата плазмена обвивка на звездата. Ансиър, изглежда, издъхваше и знойната му енергия изтичаше в студеното пространство.

— Също като при битката на Терок — обади се Росия. — Фероуите и хидрогите са смъртни врагове. Засега.

— Шиз, това тук е много по-лошо, отколкото на Терок — отвърна Тасия. — Този път дрогите са се захванали с цяла звезда! Ако питате мен, тези диамантени копелета си позволяват твърде много.

Членовете на екипажа замърмориха притеснено.

— Изпрати съобщение, Росия. Хората из Спиралния ръкав очакват да чуят какво става тук.

— Но аз всъщност не знам какво става.

Все пак зеленият жрец докосна фиданката си и предаде новината по телевръзката.

Тасия наблюдаваше пърхането на ярките точки. Всяка от тях беше или огнено кълбо, или бойна сфера — достатъчно огромна, за да погълне десет манти.

— Колко фероуи и колко хидроги има там? — попита тя.

Младши лейтенант. Терен Мае направи бърз преглед с компютъра.

— Показанията сочат по повече от хиляда от едните и от другите. И това е само, което виждаме от тази страна на звездата.

Бойните сфери и огнените кълба се биеха като оси. Няколко хидроги се гмурнаха към повърхността на изкуственото слънце. Върху Ансиър се появиха по-тъмни петна, което бе знак, че плазмата се е охладила под температурното ниво на останалите газове. Очевидно Ансиър се свиваше, блещукайки като въглен, който изхвърля последните си искрици. Фероуите търпяха поражение.

— Ако ще се съюзяваме с тези огнени кълба, капитан Тамблин, не е ли редно да им се притечем някак на помощ? — попита Мае.

Таисия си даде сметка, че младши лейтенантът не е виждала сражение. Бе участвала само в учения на марсианската база на ЗВС.

— Имаме само една манта. — Тасия махна с ръка към екраните и агонизиращата звезда. — Какво бихме могли да направим? Отлично знаем, че дрогите могат да взривяват луни, а сега са на път да угасят и цяла звезда. Съмнявам се, че ще се уплашат, ако нищожният ни крайцер ги връхлети като грахово зърно.

— Съжалявам, капитане — отвърна смутено младши лейтенант Мае.

Зад демонстративното си хладнокръвие обаче Тасия бе разтърсена до дън душа. Как биха могли Земните въоръжени сили да спечелят една война, в която залозите бяха цели планети и звезди?

Преди няколко седмици, когато най-близката група на ЗВС се бе втурнала към Терок, пристигнаха половин ден след поражението на хидрогите, а фероуите се бяха оттеглили тихомълком след тях. За късмет екипажите успяха да помогнат на обезумелите терокци, като потушиха яростните пожари, погълнали почти две-трети от световната гора.

Но макар че фероуите бяха успели да се наложат в онази схватка с хидрогите, тук на Ансиър май щяха да се окажат надиграни… и победени.

За щастие титаничните воюващи сили не обръщаха никакво внимание на самотната манта. Битката се вихреше вече часове в непосредствена близост до помръкващата звезда-джудже и бройката на фероуите се топеше като светлинките на въгленчета под пороен дъжд…

Тасия не помръдваше в командния си стол и наблюдаваше битката със страхопочитание и ужас.

— Хората непрекъснато си мислят, че са център на вселената, и ги занимават единствено собствените им интереси, но имам усещането, че тази война няма нищо общо с нас. Нашето участие е без никакво значение — ние сме само наблюдатели, които не влизат в сметката. — Тя поклати глава. — Също като полски мишки върху огромно полесражение.

По-малко от ден след пристигането на крайцера в системата новороденото слънце Ансиър мигна за последен път и угасна.