Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (91)

89.
Джес Тамблин

При всички свои странствания от Плумас до Рандеву и от знойния Исперос до облаците на Голген Джес не бе попадал на толкова необикновено и изумително явление.

Мъглявинната вода беше жива. Нещо повече от жива — притежаваше самосъзнание.

Докато гигантският му загребвач продължаваше да се носи сред междузвездните молекули, Джес бе хипнотизиран от разумната течност. Бе клекнал на пода в производственото помещение, приковал цялото си внимание върху прозрачния цилиндър, вече изпълнен с течността, която той бе дестилирал от мъглявината.

Бе пълен с неопределима, неизмерима енергия, която пулсираше в дъната на очите му, сякаш човешките оптически нерви не разграничаваха жизнената сила от природния елемент. Това бе нещо много повече от елементите водород и кислород и принадлежеше към категория далеч по-висша от природната субстанция.

Беше живо.

Притежаваше разум.

То… общуваше с него.

Джес обгърна с пръсти гладката стена на цилиндъра. Процеждащата се от вътрешността му енергия бе едновременно хладна и топла, мазна и гладка, но не лепнеше по кожата му.

Долови със съзнанието си глас като от спомен, неизразим с думи. Помисли си как зелените жреци общуват със световните дървета чрез телевръзка… но това бе съвсем различно същество. Поне така му се струваше.

„Някога бяхме безброй трилиони, но аз съм последното. Ти ме върна обратно.“

— Какво си?

„Есенция от живот и течност. Течащата през космоса вода… Трудно е да откриеш адекватна представа със съзнанието си. Наричаме се вентали.“

— Но вие… изчезнали ли сте? Последното ли си от този вид?

„Сега вече съм първото.“

— Какво се е случило с останалите вентали? Някаква катастрофа ли сте преживели?

„Ние не можем да умрем, но можем да бъдем… разпаднати. Тази мъглявина е гигантска гробница, бойно поле на древна война, заплашваща да разруши някога космоса. Ние… претърпяхме поражение.“

Джес пазеше равновесие върху палците на краката си. Щом това създание, венталът, общуваше по някакъв начин със съзнанието му, би трябвало да усети хилядите въпроси, които се сипеха в мозъка му като снеговалеж. Джес искаше да разбере всичко.

— Колко отдавна? Преди хиляди години?

„Неизмеримо — отвърна венталът. — Преди много време.“

Джес не можеше да осъзнае преди колко време. Беше ли съществувал венталът още преди самата мъглявина да се бе разпространила из този сектор на Спиралния ръкав?

Установи, че след като бе осъществил контакт с вентала, вече не е нужно да докосва цилиндъра, а може да се разхожда из палубата.

— Разкажи ми за тази древна война. С кого воювахте? Какво се случи?

„Последните вентали се възправиха срещу нашите врагове… хидрогите.“

Джес затаи дъх.

— Хидрогите? Защо?

„Не мога да опиша причините за конфликта по понятен за теб начин, нито подробностите от нашата битка, но последното сражение се състоя тук. Хидроги и вентали нанасяха удари, рушаха, разпадаха…

Хидрогите вече бяха избили верданите и бяха унищожили гористото им присъствие. Оставаха венталите. Бяхме могъщи и унищожавахме милиони, милиарди хидроги. Беше гигантска битка с невъобразима разруха и за двете страни. Бяхме разделени на потоци водород и кислород, а кръвта ни се разплиска като огромна вълна из пространството. В отговор почти ликвидирахме нашите врагове.

Но хидрогите бяха много. Ужасно много. Врагът беше… непреодолим.“

Джес замълча, усетил студ и самота.

Толкова много частични отговори застанаха по местата си, странни вероятности, за които не се бе замислял никога досега.

— Ние, хората, твърде малко се задълбочаваме — промълви на себе си той. — Прекалено малко.

Хидрогите въобще не бяха скорошна заплаха, а опасност, разтърсвала епохите в галактически параметри. Осъзна, че грандиозният конфликт с обитаващите ядрата извънземни е далеч по-многоизмерен. Ческа и всички скитници трябваше да разполагат с тази информация, както Голямата гъска и дори Илдирийската империя.

— Хидрогите все още са тук — каза Джес. — Те нападнаха хората. Има ли някакъв начин да ни помогнете? Как да се защитим от тях?

„Хората не могат да им сторят нищо.“

Джес се замисли за мъглявината, за отломките върху древното бойно поле, останали от сблъсъка между две страховити сили, и усети да го полазва хлад. Какъв шанс имаше, която и да е човешка военна сила? Ханзата? Илдирийците? Скитниците?

— Но вие сте се сблъсквали с тях. Не можете ли да ни помогнете?

През комуникационната си връзка с вентала Джес долавяше, че това водно същество не притежава разрушителните или отмъстителни желания на хидрогите. Това присъствие му се струваше открито, искрено… честно. Той се чувстваше обнадежден и уверен.

— Има ли някакъв начин и аз да ти помогна в отговор?

Водата в цилиндъра сякаш стана по-прозрачна и Джес усети изтръпване върху темето и някаква възбуда като при адреналинов взрив в кръвта му.

„Ти разполагаш с възможността да пътуваш между звездите и планетите. Можеш да помогнеш на венталите отново да се разпространят. Тогава бихме могли да започнем нова битка.“

— Кажи ми какво да направя — настоя Джес с абсолютна убеденост.

Припомни си една фраза, използвана от скитниците много преди да поемат към звездите: „Врагът на моя враг ми е приятел“. А хидрогите безспорно му бяха врагове — абсолютно лични врагове.

„Отведи ме на воден свят — отвърна венталът. — Намери океан и излей течността, която е моето тяло, в планетарно море. По този начин ще имам възможност да се разпръсна и отново да придобия мощ. След това трябва да събереш още моя субстанция и да я отнесеш на друг свят и друг, и друг.“

Очите на Джес грейнаха. След смъртта на брат си, на баща си и след принудителната раздяла с Ческа досега се бе движил като в мъгла, слепешката. Но сега имаше посока и цел. Сякаш възкръсна.

Не можеше да си представиш по какъв точно начин това течно създание може да се възправи срещу обитаващите ядрата извънземни, но венталите вече бяха воювали с хидрогите. Правилата на този конфликт явно бяха свръх способността му да ги проумее.

— Добре, приемам. Ти може да си първият вентал, но не след дълго със сигурност няма да си единственият.

Горе в главното помещение на мъглявинния загребващ кораб той препрограмира навигационните системи, след това изпрати светкавично съобщение до останалите разпръснати скитници — нямаше значение, че щеше да мине дълго време, преди то да стигне до някой слушател.

Убеден, че няма връщане назад, Джес изключи кабелите, откачи огромните загребващи платна и се понесе навън от мъглявината. Това бе далеч по-съществено от това да се носи безцелно, обладан от самосъжаление, криейки се от всички. Най-после имаше с какво да се захване.

Малкият кораб се отдели — миниатюрно зрънце на фона на огромните колекторни платна. Джес се насочи към краищата на мъглявината, набирайки скорост, за да възкреси вентала и да създаде мощен съюзник на цялото човечество.