Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (124)

122.
Губернаторът на Добро

Той прокара острието по черепа си и отряза и последните остатъци от онова, което доскоро беше короната от коса, с която се гордееше. Беше се намазал с мазнина и острието отстраняваше и най-незабележимите косъмчета като бръснач. Макар косата му да бе като живо същество и да помръдваше като наелектризирана, губернаторът на Добро не изпитваше никаква болка, а единствено непоколебима решителност да извърши ритуала, както всички мъжки поданици в цялата Империя.

Всички, освен престолонаследника Джора’х.

Магът-император, неговият баща, бе мъртъв. Удру’х усети отчаянието да го захапва като леден зъб. Знаеше, че здравето на великия владетел се влошава, но не очакваше да издъхне така скоро.

Цялата Империя бе обхваната от такова вцепенение и смут, че илдирийският народ не можеше да бъде оставен без владетел и без тизма, който ги обединяваше в едно цяло. Твърде много планове бяха стигнали решителната си фаза, както и собствената му работа тук на Добро със сладката Осира’х и нейните специални умения.

Нямаше време за отлагане!

Удру’х остави ножа и се огледа в отразяващото стъкло, заобиколено от пламъчета. Имаше красиви черти, но жилави и сурови. Познатите устни и брадичка, които излъчваха такава кротост върху отнесеното лице на Джора’х, върху неговото бяха абсолютно категорични.

Какво щеше да се случи с Империята?

Магът-император се бе опитал да подготви Джора’х, да го обучи в изкуството на политиката и да му разясни някои свои проекти, но не всички. Капризният престолонаследник се разгневи, когато научи истината, която би трябвало отдавна да подозира, ако просто бе обърнал внимание на историята и на недвусмислените улики. Джора’х отказа да проумее реалностите и задължението да се върши всичко в името на илдирийската раса. А сега ставаше водач на Империята.

Можеше ли Удру’х да се довери на по-големия си брат?

Все пак трябваше да е сигурен, че магът-император не би поверил илдирийското царство на някой, когото не смята достоен за тази работа. Но пък Удру’х знаеше колко болен бе баща му. Нищо чудно ужасната болка и телесната разруха да бяха разколебали непоколебимостта му и замъглили мислите му. Тогава какво?

Със смъртта на мага-император и разпадането на тизма братята бяха откъснати един от друг, неспособни да долавят мислите си. Губернаторът на Добро трябваше да се надява, че щом тизмът се свърже с Джора’х, цялото необходимо разбиране и просветление — а и приемане — ще го обладаят. Така трябваше да стане!

Но дори тогава, макар и проумял всичко, Джора’х можеше да не се примири. Като маг-император той щеше да разполага със свободата да заповядва, каквото пожелае… и да помете векове планиране. Това би било най-ужасното нещо.

А ако Джора’х наистина ненавиждаше тази дейност до такава степен, какво би го спряло да накаже Добро и нейния губернатор? Джора’х можеше да унищожи всичко заради цялата тази глупава измислена любов към зелената жрица, чиято генетична наследственост съдържаше ключа към създаването на оръжие, жив мост, който би могъл да ги избави от хидрогите.

Подобни тежки мисли витаеха в съзнанието му, докато се обличаше в рядко използваните официални мантии. Смръщил чело, Удру’х отново се огледа в отражателното стъкло. Предпочиташе обикновени дрехи, защото винаги имаше много работа, докато неговият ранен брат, губернаторът на Хирилка, предпочиташе пищни облекла, които ставаха само за приеми и пирове. Удру’х оставяше глезотиите на другите. Такива неща не бяха за него.

За жалост, имаше церемонии, на които се налагаше да присъства — като погребението на баща си, пренасянето на блещукащите му кости в костницата… и най-накрая, възкачването на Джора’х. Не бяха изпратени никакви покани, тъй като всеки губернатор знаеше, че трябва незабавно да се отправи към Призматичния палат на Илдира. Удру’х щеше да остави малката Осира’х и програмата за разплод без надзор за известно време, защото така трябваше.

Така трябваше.

Но пък поради прекъснатата телепатична връзка му се предоставяше неочаквана възможност да осъществи някои планове… и да ги запази в тайна от Джора’х в случай, че възникне нужда от тях.

Щом напусна покоите си, Удру’х се почувства абсолютно сам, неспособен да зърне дори искрица от Извора на светлината. Но основните му убеждения си оставаха непоклатими. Не можеше да очаква от брат си да взема трудните, наложителни решения. Следователно той, губернаторът на Добро, трябваше да се погрижи тези решения да бъдат вземани.

Събра охраната в резиденцията си и даде ясни инструкции какво трябва да правят, докато отсъства. Нира Кали беше нерешен случай, какъвто дълго време беше и изоставеният кораб „Бъртън“. Удру’х не можеше да позволи брат му да я вземе. Това би унищожило абсолютно всичко.