Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (88)

86.
Тасия Тамблин

Щом ескадрилата крайцери манта полетя напред, командващ Фицпатрик подхвърли по канала:

— Давайте да им го върнем заради нашия приятел Роб Бриндъл.

На Тасия й се прииска да го наругае — Фицпатрик изобщо не беше приятел на Роб, — но реши първо да се заеме с истинските врагове. Проклетите хидроги!

Още една управлявана от компи ремора беше унищожена, а бойните кълба продължаваха да се издигат сред дълбоките облачни слоеве. ЗВС бяха готови… или поне така им се струваше.

В съзнанието на Тасия мъждукаше лъч на надежда — ами ако Роб бе все още там долу, лишен от възможността да изпрати съобщение? Но хидрогите вече бяха доказали многократно начина си на действие. Току-що бяха унищожили три разузнавателни ремори. Почти сигурно беше, че извънземните врагове са пленили или унищожили бронирания звънец.

Както бе сигурна, че ще постъпят…

Пое дълбоко въздух, преброи обратно от десет до едно, за да овладее бушуващите в нея скръб и гняв, и най-накрая нареди с престорено хладнокръвие:

— До всички. Никакви необмислени действия и нито една пропусната мишена.

Дълбоко вътре в нея сърцето й протестираше заради Роб. Започнеше ли бомбардировката на ЗВС, всички надежди за оцеляването му умираха. Но нямаше как да се възпротиви. А и не бе сигурна, че го иска.

— Ще ги скапем тези копелета.

От мостика на „Голиат“ генерал Ланиан нареди на мантите, управляваните от хора ремори и на сателитните наблюдаващи техници:

— Изпратете три крайцера с роботи като преден отряд. Време е да разберем как ще отговорят на обсадната атака.

Един от компютърните техници препрати заповедите до компитата, управляващи бойни кораби. Преди началото на операцията всички командващи бяха получили подробни инструкции за разгръщане и познаваха отлично плана за първата фаза на атаката. Стомахът на Тасия се сви.

Ланиан из лая:

— Следват буреносните платформи. Заемете позиция и се пригответе да пуснете най-тежките си бомби. Запазете фрактурните пулсатори в резерва, докато не разберем в какво се целим.

Буреносните платформи се разпръснаха като гигантски плуващи океански мини в горните слоеве на атмосферата на Оскивъл.

— Платкоми, започнете бомбардировка.

Бомбите рукнаха като енергиен дъжд. Щом достигнаха установената дълбочина, възпламенителите се задействаха и атмосферните слоеве се разтресоха от могъщи взривове. Експлозиите имаха за цел да сплашат хидрогите и да ги измъкнат от дълбоките им укрепления. Но ако се съдеше по унищожените разузнавателни кораби, бойните кълба вече се носеха към тях.

Тасия стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите й. Чакаше нареждане да включи своя крайцер в атаката.

— Втора фаза — разпореди Ланиан, сякаш четеше предварително написан сценарий, наблюдавайки стрелката на хронометър. — Основното крило на компитата да разпръсне реморите и да атакува врага, щом го открие. Мантите с компита да тръгнат.

Новите бойни компита можеха да постигат по-високо ускорение с изтребителите от човешките пилоти. Тъй като не се нуждаеха от животоподдържащи системи, язерните им откоси бяха по-мощни.

Сто скоростни изтребителя се гмурнаха надолу още докато ударните вълни от началната бомбардировка продължаваха да отекват из облаците. Реморите се стрелнаха като смъртоносни сребристи снаряди, дебнейки мишените си. Старателните роботи докладваха телеметричните данни за разположението си.

Щом бойните компита достигаха едно по едно дълбочината, на която бе изчезнал Роб, докладваха за издигащи се бойни кълба. И връзката с всяко от тях прекъсваше.

„Също като при Роб.“

Ланиан стискаше зъби.

— Къде изчезнаха?

Той погледна развихрените от първоначалната бомбардировка облаци.

Росия описваше набързо събитията чрез телевръзката от станцията си:

— Виждам блясък, като светкавица… нещо много по-голямо от „Голиат“. Краткотрайни проблясъци, енергийни заряди. Ето, в момента изскачат от облаците! Ужасни са!

Разтърси го инстинктивната погнуса на световната гора, свързана с него чрез неговата фиданка.

Цяло ято бойни кълба се издигна нагоре — гигантски сфери, придружавани от гроздове по-дребни съдове. По комуникационните канали избухна взрив от войнишки ругатни, в които се усещаше уплаха. Досега не бяха виждали такава невероятна армия от хи дроги.

Първите три манти с компита нападнаха без никакво колебание. Откриха огън, преди хидрогите да се усетят.

— Огромен брой язерни удари без никакви съществени увреждания. — Росия извърна очи. — Взривовете ме ослепяват.

— Изстреляйте въглеродни залпове!

Крайцерите изстреляха картеч от новоконструираните оръжия, които поразяваха на дълбочина. Щом долетяха до сферите на хидрогите, те се взривиха като пневматичен чук върху диамантените брони. Няколко вражески мишени се завъртяха, очевидно смутени от неочаквания удар.

Преди войниците да успеят да се разкрещят, от непоразените бойни кълба изтрещяха синкави светкавици срещу най-близката манта с робот и корпусът й зейна.

— Пряк удар на хидрогите! Един от компи-крайцерите ни е повреден. — Росия се бе превърнал в спортен коментатор, който се опитва да предаде възбудата от наблюдаваната от него игра. — Абсолютно съответства на ужасяващите спомени на световната гора от древната война.

Но ударената роботизирана манта продължи напред, изстрелвайки всичките си муниции. В гласа на Ланиан прозвуча горделива нотка:

— Гледайте! Бойните компита могат да нападат дори с такава пробойна в корпуса!

Пилотираните от компита манти и ремори поддържаха несекващ огън, обстрелвайки безмилостно хидрогите до пълно изчерпване на мунициите си. Ланиан включи канала и се обърна към програмираните бойни компита:

— Пристъпете към заключителната серия. — После се подсмихна зловещо и се обърна към командващите. — Гледайте сега! На това ни научиха илдирийците.

Пилотираните от компита ремори използваха спестената двигателна енергия и се стрелнаха като снаряди към вражеските съдове. Телеметричните изображения върху мониторите лумнаха едно след друго от експлозиите, последвани от вихъра на атмосферните смущения.

Унищожителната огнена стихия се вихреше с такава скорост, че Тасия не бе в състояние да следи подробностите на битката. Изчакваше в готовност да се включи, изгаряйки от нетърпение да си отмъсти — за Роб Бриндъл и за брат си Рос.

Но пилотираните от хора съдове все още не получаваха заповед.

Щом получиха заповедта на генерала за заключителната серия, трите поразени роботизирани манти задействаха всичките си муниции едновременно, изтощавайки енергийните си запаси и увеличавайки ускорението на двигателите до максимум. Хидрогите нямаха никакъв шанс да се оттеглят навреме. Реакторите на компи-корабите пламнаха ослепително и всяка от мантите се понесе напред към избраното бойно кълбо, разкъсвайки камерите с космическо гориво, от което лумнаха експлозии с размери на малки слънца.

Трите улучени кълба се пръснаха сред изпепеляващата огнена стихия и потънаха сред дълбоките облаци. Напълно разрушени.

— Буреносни платформи! Втора и последна защитна линия. — Гласът на генерала прозвуча заплашително, сякаш за да смути подслушващите врагове. — Изстреляйте ядрените заряди и се измъквайте възможно най-бързо.

Платкомите запратиха ядрените глави към надигащите се бойни кълба. Веднага след това тромавите платформи се издигнаха над облаците на безопасно разстояние от ударните вълни на поразяващите електромагнитни импулси.

Под тях сякаш започнаха да избухват новородени звезди. Засвистяха урагани от ослепителна светлина и наситена радиация. Изчакващите пилотирани от хора манти и дреднаути кръжаха над полюсите на Оскивъл, наблюдавайки невероятното опустошение под себе си.

Всички крещяха от възторг при гледката на атомните взривове.

— Как е, вкусни препечени дрогчета?

— Ще се сварят в черупките си!

— Да си бяха седели мирно и да не ни закачат.

Тасия бе застинала като статуя в командния си стол, без да откъсва очи от взривовете, но и без да вижда особени причини да тържествува. Все още нищо не бе свършило. Само че и последният лъч надежда бе помръкнал. Дори хидрогите да не го бяха пленили, Роб не би могъл да оцелее под атомните удари. Мантата й потрепваше от мощта на интегралните батерии и на ескадрилите бойни ремори върху площадките за излитане. Беше време да направи нещо.

Не можеше да седи така спокойно.

— Хайде, генерале, дай ни свобода на действие — измърмори тя на себе си. — Наистина нямам търпение да чукна някого точно сега.

— Мамка им! Дори след всички тези ядрени удари продължават да излизат — обяви платкомът на една от буреносните платформи. — Гледайте, продължават да излизат!

Поне Ланиан не се правеше на изненадан.

— Как да се отървем от тези проклети чудовища?

Сред разрастващите се ударни вълни от ядрените детонации Тасия забеляза колосално струпване на врага, пред каквото не се бе изправяло нито едно човешко същество досега. Бойните кълба изплуваха едно след друго от радиоактивните облаци като надигащи се от врящ котел мехури.

Ланиан разположи последните останали пилотирани от компита манти в авангарда, за да посрещнат първия удар.

— Дайте им да разберат! Ударете ги с всичко, което имате! И не забравяйте, че това същите дроги, които затриха Буунов брод.

— Като че ли имаме нужда от допълнителни причини да ги ненавиждаме — измърмори Тасия достатъчно високо, за да я чуе екипажът на мостика.

И се приведе напред, докато мантата заемаше позиция за стрелба. Далеч отдолу изскачаха нови и нови стотици кълба.

— Ето ги, идват…