Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (118)

116.
Осира’х

Дори нощно време на Добро прожекторите и вътрешните осветителни гирлянди осветяваха резиденцията на губернатора с целия блясък и сигурност на дневната светлина. Осира’х никога нямаше от какво да се притеснява.

Сезонните опустошителни пожари бяха угасени от преданите лагерни работници, но във въздуха продължаваше да се носи тежката миризма на пушек и пепел. Тлеещите въглени в изпепелената, опустошена зона от време на време просветваха с оранжеви проблясъци в сенките.

Малкото момиче със смесена кръв стоеше до един прозорец в резиденцията на Удру’х, единствения дом, който познаваше, и гледаше дантелата от светлини, които очертаваха бараките за разплод.

— Тук ли си била? — каза Удру’х с плътния си силен глас. — Трябваше да се сетя, че пак ще те намеря да гледаш през прозореца.

Осира’х му се усмихна с грейнал поглед.

— И да мисля.

„И да се опитвам да разбера странното присъствие, смътните, изпълнени с копнеж мисли, които сякаш извират някъде от лагера.“

Преди час бяха вечеряли само двамата в малката трапезария. Губернаторът не обичаше пищните церемонии и помпозните украси. Често предпочиташе да вечеря с Осира’х, особено когато се бе справила отлично с упражненията си през деня.

Никога не беше груб с нея, но и никога не я глезеше. От момента, когато бе проговорила, я обучаваше и насърчаваше, полагаше усилия да я накара да осъзнае с цялото си същество, че съдбата на Илдирийската империя един ден може да се окаже зависима от нейните способности да обедини илдирийците и хидрогите. Тя знаеше, че не бива да го разочарова.

Пое дълбоко въздух и усети, че се изпълва с гордост. Най-силно от всичко искаше той да е доволен от нея.

— Обичам да гледам натам, докъдето мога да виждам. Това ме кара да мисля за далечни неща. Ще отидем ли някога в Илдира, за да посетя моя дядо, мага-император? Искам да видя Призматичния палат.

Губернаторът на Добро й отвърна с едва доловима, но многозначителна усмивка.

— В подходящия момент ще ти покажем цялото великолепие на Империята, Осира’х. — След което се навъси.

— Но ако сега двамата с теб не успеем, няма да остане никаква империя, която да видиш.

Той постави ръка на рамото й. Двамата се загледаха в отраженията си и в блещукащите високо в небето звезди.

— Там далеч, Осира’х, хидрогите продължават да воюват, без да разбират кои от нас са им врагове и кои съюзници. Те не могат да разберат точно какви сме и какво мислим. Те вече не искат да останат в своите газови гиганти, но самите хидроги не осъзнават целите си.

Той стисна по-здраво рамото й, след което се отдръпна смутено.

— Току-що получих доклад, че бойни кълба са унищожили един пустинен свят върху територията на Илдира. Дуларикс. Тази планета не е била колонизирана никога нито от хората, нито от илдирийците. Там не е имало никого, но въпреки това илдирийците са я унищожили.

— Но защо? — попита Осира’х. — Защо не ни оставят на спокойствие?

— Тъкмо това трябва да ги попиташ ти, Осира’х, когато си готова. Ти можеш да спуснеш мост над пропастта между нашите две раси в името на разбирателството и избавлението на всички илдирийци. Твоето съзнание може да изпрати такова послание заедно с убедителните емоции, които трябва да им предадем. Може би това е единственият начин, по който хидрогите биха могли да ни разберат истински.

Осира’х стисна устни, несигурна дали трябва да каже на губернатора… но никога не бе пазила тайни от него.

— Преди два дни усетих призив в съзнанието си — като вик, вик за помощ. Не разбрах какво е, но мисля, че съм го усещала и по-рано.

Губернаторът й се стори обезпокоен и навъсен.

— Кой беше? Как чу това телепатично съобщение?

Осира’х повдигна раменца.

— Беше по времето на пожарите. Усетих връзка. Някой… някаква жена? Тя викаше, много отчаяна и много тъжна. Стори ми се близка.

— Близка? Искаш да кажеш наблизо до теб?

Губернаторът се извърна от прозореца, за да погледне Осира’х в очите.

Бухналата й бледокафява коса потрепваше сама.

— Беше тук на Добро… но и близо в съзнанието ми, сякаш някой, когото би трябвало да познавам добре.

Дълбоко разтревожен, Удру’х отдалечи момиченцето от прозореца.

— Не се безпокой излишно. Това не е важно и няма отношение към нещата, върху които трябва да се съсредоточим.

— Разбира се.

Осира’х бе изключително мъдра за годините си благодарение на особения си произход, умствените си способности и изключителното си обучение, но въпреки това понякога губернаторът се държеше с нея като с малко дете.

— Имаме да свършим много работа за много кратко време.

Момичето го последва натам, където възпитателите щяха да я обучават часове наред през цялата нощ, докато слънцето отново не изгрееше и не окъпеше небето в благодатна светлина. Но на момиченцето отново му се прииска да погледне лагера за разплод. Кой я бе повикал? Тази тайнствена жена беше така безнадеждна…

Осира’х усети, че това е нещо, което трябва да узнае. Един ден може би щеше да разбере.