Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (73)

71.
Джес Тамблин

Вече месеци наред се носеше сред безмълвие, разпрострял огромни платна сред многоцветни океани от звездни газове, вихрени йони и други космически съставки, които някога можеха да се съединят, образувайки нова слънчева система. Все по-нататък, без да пристига никога никъде… истински скитник по душа.

Безкрайното ежедневно съзерцание му допадаше по някакъв начин и той беше убеден, че ще му помогне да успокои бушуващите в него емоции. Ако животът му бе протекъл според собствените му надежди, двамата с Ческа щяха да са се оженили. Но Джес имаше съзнание за отговорностите си. Не биваше да си измисля приказки и да се поддава на глупави желания и фантазии.

Личната му любовна трагедия му се струваше дребна и егоистична и той нямаше намерение да чезне от страдание. Мислеше си за всички изтребени от хидрогите скитници като Рос и за отчаяното финансово положение на толкова много кланове. Икономиката на скитниците се рушеше. Когато накрая сърдечната му болка се уталожи в лека тъга, Джес отново се почувства цял и дори по-силен — готов да се изправи срещу действителността, тъй като нямаше друг избор.

И се усети самотен. Групата на мъглявинните загребващи кораби вече се бе разпръснала сред моретата от водороден газ, отдалечени на огромни разстояния едно от друго. Повечето междузвездни жътвари бяха абсолютно независими дори за скитническите стандарти.

Спокойствието на безмълвието започна да го потиска. Бърборенето по комуникаторите се бе разредило до случайни свързвания, разпокъсани от бездни от фазови разлики. Той крачеше по тесните палуби, спускаше се в производствения трюм — заслушан в собствените си стъпки.

Дел Келъм беше прав: да разполагаш с време за мислене беше благодат, но излишното време беше истинско проклятие.

Знаеше, че е изолиран от много дълго време, когато започна да чува — или да си въобразява, че чува — звуци. Шепот и бръмчене, които нямаха нищо общо със слабото, познато жужене на машините. Освободи мислите си и звуците зазвучаха като думи в тила му.

— Хей? — извика Джес и се уплаши от собствения си глас. Гърлото го дращеше, а гласните му струни бяха като изчегъртани от неупотреба. Той поклати глава. — Забележително: вече си говоря сам.

Странните звуци идваха от сянка, която мярна с крайчеца на окото. Колкото повече се напрягаше да ги чуе, толкова по-недоловими бяха те. Въздъхна и се опита да не им обръща внимание… но нищо друго не занимаваше съзнанието му.

Спусна се в производствените помещения, където автоматичните дестилатори отделяха полезните странични продукти от мъглявинните газове. Компресираните елементи се събираха в малки контейнери. Незабележими водни капчици се стичаха по стените на огромната прозрачна цилиндрична цистерна и повдигаха нивото с по един сантиметър на ден. Джес долови нещо, разбъркано движение на мисли… като слаб ветрец, който постепенно се усилва.

— Хей? — извика отново Джес, готов този път да чуе ехото от собствения си глас.

Разбира се, не последва отговор. Той пое дълбоко странно влажния въздух, присмивайки се над глупостта си. Оставаше да започне да си мисли, че корабът му е населен с духове…

Така започнаха кошмарите му.

Събуди се от уплаха в самотното си легло. Ризата му бе подгизнала от студената пот. Вдиша дълбоко няколко пъти и се закашля. Бе сънувал, че се дави, че потъва все по-надълбоко, неспособен да си поеме дъх, да намери обратния път към въздуха и светлината. Дробовете, кръвоносните съдове, мозъкът му бяха пълни с вода — направени от вода. Усещането бе прекалено реално, всепоглъщащо, сграбчило мислите му и той напрегна усилия да се събуди.

На младини Джес имаше кошмари за майка си и бавната й, сковаваща смърт в една ледникова цепнатина на Плумас. Постепенното вкочаняване, задушаване… защитена единствено от нефункциониращия скафандър, на недостижима дълбочина във враждебната вода.

Но този сън беше различен… злокобен единствено с необичайността си. Не изпита нито заплаха, нито ужас, а объркване.

Очите му горяха и Джес се надигна от леглото, едва не загуби равновесие и се подпря на металната преграда, за да се задържи. Усети върху ръката си влага.

Огледа се изненадан и видя върху метала капчици. При докосването пръстите му изтръпнаха. Кондензираните капчици образуваха миниатюрна струйка, която се процеди към пода… като струя кръв.

Свъсил чело, Джес проследи влагата, за да открие източника. Някъде трябваше да има изтичане, пробив в животоподдържащата или в охладителната система. Беше на огромно разстояние от всеки, който би могъл да му се притече на помощ, и подобни дребни неща можеха да се окажат катастрофални. Резултатите от диагностичната проверка на поддържащите системи бяха напълно изрядни и в оптималните параметри. Дори влажността бе нормална.

Върна се в каютата си и установи, че стените са сухи. Нямаше и следа от влага.

Стоеше до машинните съоръжения в производствения трюм. Въздухът бе влажен и топъл — твърде необичайно, тъй като не бе променял параметрите на животоподдържащата система. Погледна отново към бистрата течност, събрана в прозрачния цилиндър.

Взе водна мостра от контейнера и използва диагностичната лаборатория, за да й направи подробен анализ. Провери резултатите два пъти и проведе опитите за трети път. Като член на клана Тамблин знаеше всичко за екстракцията на вода и тестовете за чистота. По технически параметри и химическо съдържание веществото представляваше абсолютно чиста вода, събирана молекула по молекула от космическия облак.

В търсене на потвърждение Джес изпрати сигнал до разпръснатите из мъглявините пътешественици. Запита ги дали някой е забелязал необикновени резултати при събираната от гребачите вода. Запитването му беше като писмо в захвърлена в морето бутилка и той знаеше, че дълго ще чака отговор.

Когато отговорите най-после започнаха да пристигат, разбра, че никой от останалите скитници не се бе погрижил да събира водни пари или други мъглявинни примеси. Интересуваше ги единствено превръщаният в екти водород.

Така или иначе, Джес продължи да изпитва нарастващи съмнения, че мистериозната течност е… необичайна. Имаше необясними усещания, щом застанеше близо до цилиндричния контейнер. Наблюдаваше течността в него, абсолютно бистра, без нито едно мехурче или частичка от примес.

И сякаш някак блещукаше, сякаш съдържаше нещо, което не подлежеше на измерване.

— Какво е това? — попита той високо.

Водата се събираше все повече и като че ли потрепваше и се размътваше от концентрацията на някаква необикновена субстанция, която бе съхранила някак си, след като е била разсеяна из празните пространства между звездите. Ако имаше предразположение към суеверията на скитниците, Джес можеше да повярва, че мъглявинната вода е обладана от зли духове.

Той приклекна до цилиндричния контейнер, докосна заоблените му стени и усети необяснима топлина. Това го зашемети. Нямаше как да го отрече — пулсиращата вода не беше просто вода… а нещо много повече. Обладана от духове… някак си жива, необяснимо как.

И лека-полека сред самотата на огромния, носещ се из пространството кораб Джес Тамблин започна да общува с нея.