Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (55)

53.
Антон Коликос

Антон би могъл да остане години наред в Миджистра с паметителя Вао’сх и с митовете и легендите. Повече от всякога си даваше сметка защо родителите му са така запленени от тайните на древните цивилизации. Маргарет и Луис Коликос се ровеха из реликви и кости, докато Антон усещаше историята чрез разказите, съхранени от дадена цивилизация. Всеки нов фрагмент от Сагата за седемте слънца му предлагаше нови прозрения, както и огромна наслада.

А после Вао’сх му предостави още по-голяма възможност.

— Магът-император ме е избрал да отида на Марата за един пълен сезон светлина и мрак. — Паметителят изрече името с бездиханно благоговение. — Чувал ли си за това място? Една от нашите най-великолепни отломъчни колонии!

Антон вече можеше да тълкува оцветяванията върху лицевите израстъци на извънземния историк, които в момента изразяваха искрена радост и гордост.

— Искам да дойдеш с мен, паметителю Антон. Двамата с теб ще предложим уникално забавление. Велика чест е да бъдеш избран.

Изненадан, Антон отвърна:

— Но… аз дойдох на Илдира, за да изуча вашата Сага. Това е най-главната ми задача, нали? Искам да кажа, сигурен съм, че вашата колония е красива, но…

Ентусиазмът на Вао’сх не помръкна.

— Нашата главна задача е да разказваме истории, нали? Един паметител не бива да си позволява да стане мъртъв и прашен като историята, която иска да съхрани. — Той хвана колегата си за ръка. — Поканени сме да отидем за един сезон и през цялата спокойна нощ, когато ще имат най-голяма нужда от нас. Ще разполагаш с предостатъчно време да изучаваш Сагата и, най-важното, да доловиш прякото й въздействие върху илдирийската раса. Моят народ също ще има възможността да чуе някои от разказите, от които се състои човешката история.

Антон се замисли. Бе изправен пред възможността да посети нова планета и да се докосне до явлението отломъчна колония, като продължи да изучава илдирийската Сага. Нима би могъл да откаже?

— В такъв случай съм съгласен, Вао’сх. Звучи ми като най-доброто от двата свята.

Марата бе знойна планета и денят там продължаваше цели единайсет стандартни месеца — без облаци и без промяна. На Антон тя му се стори потискаща и негостоприемна, но Вао’сх го уверяваше, че илдирийците я смятат за приказен курорт.

Марата имаше огромна луна и годината й бе почти колкото един неин ден. Орбитата на планетата бе близко до жълто слънце в зоната на втечнената вода.

— Температурата се колебае около сто и петдесет градуса по вашата скала на Фаренхайт — обясни Вао’сх — до смрачаването по време на дългия няколко седмици залез, докато планетата се охлади със спускането на мрака.

През прозореца на спускащата се совалка Антон наблюдаваше притеснено пустия ярко осветен пейзаж.

— Няма много зеленина.

— Горе главата, паметителю Коликос. В куполния град Прайм на Марата ще се насладиш на всякакъв лукс и удобства, каквито можеш да си представиш.

Дългият дневен сезон настъпваше и благородници и министри, висши офицери от Слънчевия флот, философи-свещеници и други високопоставени курортисти бяха изпълнили пътническия лайнер от Илдира. Ограничените полети поради дефицита на екти бяха причина огромният кораб да превозва всички посетители и цялото продоволствие за сезона. Привилегированите курортисти щяха да останат на Марата цели единайсет месеца под ярката светлина поради липсата на друг транспорт преди края на сезона.

— През нощния сезон остава съвсем минимален екип, за да поддържа куполния град. Двамата с теб ще бъдем заедно с тях. Те са храбри и жилави души, които поддържат възможно най-дребната отломка.

Още в началото, когато илдирийците осъзнали, че незалязвщата цяла година дневна светлина на Марата ще е истинска благодат за тяхната бояща се от тъмнината раса, те изпратили отломка от конструктори, които разчистили площта и изградили основите на гигантския град в центъра на огрения от дневната светлина континент. Нужно било цяло десетилетие за довършване на преуспяващия курорт — изпращали работни екипи до най-близката отломъчна колония на гористия Комптор при всяко падане на мрака. След грандиозното си откриване преди три столетия град Прайм бе станал изключително популярен сред илдирийските аристократи.

— Скоро на Марата ще имаме целогодишно пребиваване — продължи Вао’сх. — В момента върху студената нощна половина група кликиски роботи довършва нов куполен град точно от противоположната страна на Прайм. Когато го завършат, маратанската Секда ще приветства изгрева точно на финала на залеза на Прайм. Курортистите ще могат да се прехвърлят във втория град по време на сумрака за още една година дневна светлина. Ще бъде великолепно.

— Добре, че си нося маска за сън.

Совалката доближаваше огромните куполи и Антон вече виждаше блестящия Прайм — приказна структура в прозрачен терариум. Ослепяващата слънчева светлина се изливаше през защитния балон.

Вао’сх докосна деликатно ръкава на Антон.

— Двамата с теб ще забавляваме тези гуляйджии. Това е основното, което е задължен да прави един илдирийски паметител. Ние съхраняваме историите, така е — но преди всичко трябва да ги разказваме. Ние съживяваме епоса за онези, които искат да слушат. На Марата ще застанем пред най-отзивчивата публика.

Антон кимна. Совалката вече кацаше срещу гигантския купол.

— Моите университетски колеги по епични изследвания отделят толкова много време за мъгляви препратки, статии, литературни преструвки и самовъзвеличаване, че забравят основното — че изучават истории за наслада. И ако не могат да намерят публика, значи са се провалили.

— Май си имал спорове по този въпрос, приятелю — подхвърли Вао’сх. — Това трън ли е в очите ти?

— Колегите ми негодуват срещу всеки, който има вярна публика.

Антон огледа пъстроцветно облечените илдирийци в пътническата совалка. Отвън хора в сребристи костюми и с огромни защитни очила се разхождаха под острата дневна светлина, други се спускаха по прозрачни тунели към куполите на Прайм.

— Чувствам се като средновековен трубадур.

Вратите на совалката се отвориха и вълна като от гореща пещ накара Антон да замига. Светлината го ослепи и той нагласи защитния слой върху очите си.

— Та тук е по-светло дори от Илдира! Ще се изпържа на това слънце. — Антон тръгна след Вао’сх към куполния град, готов да впечатли илдирийските курортисти, и добави: — Но не се притеснявай. Наистина имам намерение да прекарам добре.