Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Forest of Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Гневът на хидрогите

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN 954–585–469–3

История

  1. — Добавяне

99.
Антон Коликос

Антон Коликос напусна Прайм с група притеснени от очакващите ги опасности илдирийци в нисколетяща совалка към тъмната страна на Марата. Макар самият той да преливаше от откривателски ентусиазъм, илдирийците очевидно не бяха твърде въодушевени от решението си да ги придружат. Но Антон бе убеден, че ще превъзмогнат тревогите си.

Летяха с максимална скорост над опърления от слънцето пейзаж към мрака. Паметителят Вао’сх бе седнал до него, заинтригуван и неспокоен. В совалката имаше още десетима илдирийци — предимно благородници и държавни служители, — минималната бройка, за да могат да се чувстват удобно в продължение на няколко часа. Разговаряха бързо и задъхано, надявайки се страховете им да се окажат в крайна сметка напразни.

За всички тях преживяването беше съвсем непознато.

Антон предложи, усмихвайки се:

— Бихте могли да го правите по-често. Дори след изграждането на Секда, докато е пълна с хора през дневните месеци, можете да предприемате експедиции върху тъмната страна. Нещо като обитавана от духове къща в увеселителен парк! Сигурен съм, че ще ви допадне.

— За разлика от хората, нас не ни забавляват рискованите ситуации — отвърна Вао’сх.

— О, хайде стига, какво толкова опасно има в тъмното? Или въобще не си задавате подобни въпроси?

— И хората като илдирийците ги плаши неизвестността. За раса, родена под светлината на седем слънца, самата представа за нощ ни бе непонятна, докато Империята не се разрасна и не видяхме преобладаването на сенките на другите светове.

— Да, но за човешката култура нощният мрак е най-добрата обстановка за разказване на истории за призраци. Свързани са с най-хубавите ми спомени от детството. Родителите ми непрекъснато ми ги разказваха в археологическия лагер на Пим — каза усмихнато Антон. След това върху лицето му се появи тревожен израз. — Макар че с тези хидроги май имаме достатъчно причини да се страхуваме.

Слънцето остана зад гърба им — приближаваха се към сумрачния хоризонт. Върху неравната повърхност сенките се бяха издължили като дълги черни нокти. Оставаше още около месец, докато нощта се спусне над Прайм, и границата на мрака се приближаваше бързо насреща им. Звездите сияеха във величествен блясък, разделени от черните пространства между тях. Антон притискаше лице към прозорците на совалката, за да види съзвездията — нали нямаше как да се видят от дневната страна.

Земята блещукаше, за да изстине постепенно в спускащия се нощен студ. Антон си припомни бронираните анемонии ч’канх, прилепнали, по стените на дълбоките каньони, за да оцелеят. Сега, под смразяващия звезден мраз, животът щеше да стихне в сън и търпеливо да чака дългите месеци на несекваща слънчева светлина…

Когато Антон предложи да предприемат тази уникална експедиция, Вао’сх изпита ужас от перспективата да се отправи към мрака само за да види все още нефункциониращия град. Но настойчивият учен упорито убеждаваше паметителя, че това ще е изключително интересно. Накрая, решавайки да направи опит да проумее човешката логика, възрастният историк се съгласи при условието, че сформират достатъчно голяма група от илдирийци да ги придружат.

Антон се възползва от възможността и потърси доброволци сред слушателите на една безкрайно дълга и изключително вълнуваща история. Успя да засегне честолюбието на заинтригуваната публика, като я провокира с усмивка:

— Бихте ли искали сами да изживеете едно приключение? Можем да направим кратко пътешествие, да направим нещо, което никога няма да забравите.

След като обясни идеята си, забеляза изписалото се по лицата им смущение и размаха пръст насреща им.

— Обичате да слушате истории за герои и доблестни постъпки, но как ще ги разберете, ако самите вие се боите и от най-малкия риск? Уверявам ви, че ако посетим строителния обект, ще видите Секда такава, каквато никой илдириец никога няма да види. Втори такъв случай няма да ви се удаде. Толкова ли се боите да опитате нещо ново? — Очите му сияеха. — Необходими са десет доброволци, освен мен и паметителя Вао’сх.

Макар и не особено убеден в начинанието, Вао’сх оглеждаше публиката с любопитство. Самият той никога не бе предизвиквал по подобен начин публиката си и това му даваше познание за собствения му народ.

През следващите дни Антон най-после успя да завербува десет доброволци. С големи мъки…

Докато совалката се носеше над повърхността, Антон задряма. Бяха необходими няколко часа, за да прекосят половината континент и да пристигнат на строителната площадка на Секда. Илдирийските „храбреци“ бяха прекалено възбудени, за да се отпуснат, и той предполагаше, че спокойствието му пред неизвестността им е съвсем непонятно.

Събуди се от намаляването на скоростта и видя пред себе си светлините на втория град. Илдирийците се струпаха край прозорците, най-после заинтригувани.

Кликиските роботи можеха да работят без изкуствено осветление, но бяха уведомени за необичайните посетители. Огромният строителен обект блестеше от ослепително ярка светлина, която прогонваше мрака. Илдирийците, изглежда, се поуспокоиха.

Щом совалката започна да се спуска, туристите навлякоха защитните облекла. Антон също облече костюма си. Примигваше, за да прогони съня. Докато дванадесетимата посетители се приготвят за слизане, совалката спря точно пред главния купол на Секда.

— Всички готови ли сте? Ето за това пристигнахме тук.

Антон усети колебливата им несигурност — все пак бяха на крачка от тъмнината. Пустият недовършен град се възправяше огромен като метрополията Прайм, но необитаем и изпълнен със сенки. Той се усмихна:

— Хайде, няма какво да чакаме повече.

Той пръв изскочи през отворения люк, последван от Вао’сх. Дванайсетимата търсачи на силни усещания стъпиха върху твърдата като желязо земя и заоглеждаха величествения бъдещ курорт.

Кликиските роботи бяха наредили платформи за космическа площадка и бяха издигнали основния купол. Наподобяващите кутии постройки бяха окичени с мощни прожектори, които разпръсваха блестящи ветрила светлина из целия купол. Безмълвните предавателни кули се издигаха към замръзналите в небето звезди.

Антон се огледа с изумление и задоволство.

— Всичко в Прайм е толкова ярко и избеляло, че не бях в състояние да оценя истинските размери на града. Когато стане готова, Секда ще е фантастична.

Някои от туристите се пораздалечиха един от друг, сякаш за да демонстрират смелост. Останалите се скупчиха притеснени.

— Черното небе е потискащо — обади се един лекар. — Звездите са като насочени срещу нас остриета.

— Да постоим сред тъмнината е част от преживяването — поясни Вао’сх, макар и неговият глас да не беше твърде убедителен.

— Сега е моментът за една история за духове — предложи Антон и погледна към Вао’сх. — Или в Сага за седемте слънца няма такива разкази?

— О, има — потвърди паметителят, усетил възможност да се поразсее, заемайки се с привичните си задължения. — Да вървим. Ще я разкажа, докато се придвижваме към светлото.

Останалите забързаха след тях — не че особено държаха да чуят история, чието предназначение е да ги уплаши, но и не желаеха да изостанат.

— На нашата отломъчна колония Хийлд — започна Вао’сх — група колонисти била изхвърлена на брега, когато един ураган унищожил батериите и енергийните им генератори. Една нощ на Хийлд продължава приблизително една седмица, но този път мракът изглеждал безкраен. Всяка секунда била изпълнена със страдания. Надвисналите плътни ураганни облаци скривали луната и звездите. Хората се опитали да запалят огньове, но имали съвсем малко гориво. Цялата растителност била просмукана от влага и не можела да се разгори. Колонистите не били подготвени за такава катастрофа и скоро надеждите им за спасение се изпарили. Нощта се спускала все по-тъмна и по-тъмна…

Вао’сх огледа неохотно слушащата го групичка. Всички пристъпваха унило към светлините на Секда. Облечен в защитния си костюм, паметителят не можеше да се възползва от многоцветните израстъци по лицето си, но слушателите му явно не изпитваха нужда от допълнителна емоционална възбуда. И без това бяха изтръпнали от напрежение.

— На голямо разстояние на друго място на брега на огромния континент на Хийлд имало друго селище, но тъй като енергийните им системи били повредени, обречените колонисти не можели да изпратят съобщение какво ги е сполетяло. Те надавали все по-ужасени викове, които можели да бъдат усетени по целия свят. Усетили ги дори в Илдира, достигнали чак до мага-император. Все по-силни и по-силни. Внезапно се възцарила тишина! Абсолютна тишина, като отворена рана в тизма. — Вао’сх спря да разказва и огледа с блеснали очи смутената публика. — Група смелчаци от другото селище се въоръжили с факли и фенери и тръгнали да ги спасят. — Паметителят замахна с пръст, сепвайки слушателите си. — Но когато пристигнали, намерили колонистите вкаменени. Всички до един, сякаш всяка искрица живот в тях била изсмукана от ужасяващия мрак. Напълно откъснати от Извора на светлината. Огньовете били угаснали, дори искра не прехвърчала. Или били загинали от ужас… или шана рей ги били лишили от живот.

Антон се възрадва.

— Значи и вие си имате страшни истории. Какво са шана рейте?

— Чудовища, които живеят далеч от слънчевата светлина и черпят сили от сенките. Те са проклятие за Извора на светлината. Всички се боят от тях.

Един от изнервените търсачи на силни усещания се обади:

— Не може ли просто да погледнем града и да се връщаме в Прайм? Имам… много работа.

Антон повдигна недоверчиво вежди.

— На един ваканционен свят?

Бяха стигнали пред главния вход на недовършения огромен купол. Бръмбароподобните черни роботи се придвижваха по високите скелета, закрепваха дебели греди и инсталираха прозрачни полимерни плочи. На ярката светлина Антон забеляза струпани материали, жилищните комплекси и магазини, недовършените увеселителни заведения. Във вътрешността на купола комплексите за възстановяване пустееха до ресторанти и други сгради и очакваха да бъдат заселени с настъпването на деня от тази страна на Марата.

Роботите доброволци напредваха със строежа много бързо. Шлемът на Антон гърмеше от строителните дейности.

— Как успявате да ги накарате да са толкова усърдни? Все пак не строят град, в който те ще живеят.

— Нито един илдириец не нарежда на кликиските роботи, паметителю Антон. Нито са наши пленници, нито сме ги програмирали. Правят го по собствен избор.

— Добре, че инсталираха осветление за нас — обади се един от курортистите.

Туристите се поуспокоиха сред суматохата от дейности и яркото осветление в централния купол, въпреки че гредите и подпорите мятаха върху земята плътни сенки, които напомняха паяжини.

Антон продължи навътре в куполния град, заслушан в отекващите шумове и загледан в безбройните роботи. Никога не бе виждал толкова много от извънземните машини на едно място.

— Кликиските роботи са приспособени да работят на тъмно — обясни Вао’сх.

Антон кимна с възхищение.

— И са свършили огромна работа.