Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (83)

81.
Естара

Макар нищо да не можеше да се сравни със световната гора, Естара се радваше на спокойните градини на Земята. В тях пътечките бяха лесно откриваеми, тъй като бяха застлани с плочки. Храстите и лилиите — грижливо подредени, поени, торени — бяха изящни. Но досега Естара не бе попадала на нищо диво сред обширната оранжерия, на нито едно неочаквано плевелче дори.

Дворецът на шепота изобилстваше от чудеса, но тя не можеше да се отдалечи никъде без помощници, охрана, покровители и любопитни служители. Едва сега си даде сметка на каква безгранична свобода се е радвала в детските си години.

Може би трябваше да намери Натон и да изпрати послание на малката си сестричка Сели: „Обърни внимание на онова, което имаш. Тичай из гората, продължавай с уроците си по дървесни танци. Цени Терок за всичко, което ти предлага.“ Но опаката й сестричка едва ли щеше да я послуша.

Естара наблюдаваше един нефритенозелен бръмбар да пропълзява в цвета на едно грамофонче. Заслуша се в плискащите се като ветрила струи на напоителната система. Когато долови стъпки по пътеката, не погледна натам, а се запита как ли ще постъпи охраната, ако се опита да им се измъкне, изчезвайки сред листака.

Но подобен жест беше безсмислен. Щяха да я хванат и вероятно още повече да ограничат свободата й на придвижване, както изглеждаше по всичко. Не, щом щеше да става кралица, се налагаше да се държи другояче.

— Трябваше да се сетя, че тъгуваш тук — чу тя гласа на Сарейн.

Когато не изпълняваше задълженията си, сестрата на Естара изобщо не обличаше традиционните терокски ешарфи и какавидени носии.

— Наслаждавам се на дворцовите градини. Защо го наричаш тъгуване?

Сарейн приклекна до нея и се втренчи замислено в преплетените грамофончета.

— Какво не е наред, сестричке? Непрекъснато те наблюдавам, откакто пристигнахме на Земята. Не разбираш ли, че мрачното ти настроение не помага?

Естара се изненада.

— Аз не…

— Не си особено възторжена, всеки може да го забележи. Бракът на един крал и една кралица би трябвало да е щастливо събитие. Иначе няма никакъв политически смисъл.

Естара се намръщи.

— Това ли е всичко, което те притеснява? Политическият смисъл?

— Не, разбира се. Но за теб наистина започва нов живот, а ти не полагаш никакви усилия да свикнеш. Какво не ти харесва в Питър? Той е симпатичен млад мъж и е несъмнено красив. Богат, с власт…

Кралят изглеждаше наистина заинтересуван за благополучието и щастието на Естара. Но тя подозираше, че Питър едва ли разполага с повече свобода от нея.

— Не съм казала, че не ми харесва, Сарейн. Как бих могла да знам? Не ми се позволява да поговоря дори пет минути насаме с него.

— Всичко върви съгласно програмата. Ще имате достатъчно много време да прекарвате насаме. — Сестра й въздъхна загрижено. — Естара, ако беше дъщеря на производител на сокове, можеше да постъпваш, както ти хрумне. Но ти ще бъдеш кралицата на Теранския ханзейски съюз. Предстои ти да омъжиш за крал. Ще разполагаш с по-голямо богатство за лично ползване, отколкото Терок натрупва за цяла година. — Тя поклати глава. — Каква би могла да бъде причината за тъгата ти?

Естара искаше да се сдобри със сестра си, която беше единствената й крехка връзка с родния дом.

— Не се тревожи, Сарейн. Аз не се оплаквам. Но наистина би ми се искало да имам повече възможности да опозная Питър. Та ние се женим след три месеца, в края на краищата.

Сарейн се изправи, доволна, че е успяла да чуе желанието на сестричката си.

— Ще видя какво мога да направя. Ще говоря с Базил. Двамата с Питър вероятно ще имате възможност да вечеряте по-често заедно.

— Дори една среднощна закусчица би била достатъчна.

Сарейн отново поклати глава, но сега изразът й бе леко развеселен.

— Естара, великият крал на Теранския ханзейски съюз не би могъл да има нещо толкова простичко като „среднощна закусчица“. Всеки обяд е банкет, всяко хранене е цяло представление.

Тя направи две крачки по пътечката, извърна се и въздъхна благосклонно.

— Но може да подкупя кухненския персонал да задигне няколко сандвича и двамата да си ги хапнете насаме.