Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Forest of Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Гневът на хидрогите

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN 954–585–469–3

История

  1. — Добавяне

77.
Дейвлин Лотце

Първото нещо, което направи, бе да установи къде се е озовал. За един миг бе преминал през кликиския транспортал, прекосявайки невъобразимо разстояние, и се бе оказал сред древни развалини под някакво пастелно небе с мътно слънце, мъждукащо на хоризонта като сляпо око.

Огледа се, за да направи спокойна и трезва преценка на ширналите се като вълни кликиски конструкции. Въздухът бе сух и разреден, но добър за дишане, какъвто бе случаят с повечето кликиски светове, за които бе чел. Трапецовидният каменен прозорец от тази страна на стената също изглеждаше недокосван и функциониращ.

Едно по едно. Това бе проблем, който трябваше да намери решение. Дейвлин обикаля из развалините около час. Може би Маргарет Коликос се бе озовала тук — макар че в рамката около транспортала на Рейндик Ко имаше стотици координатни плочки за избор. Ако наистина бе използвала извънземната система, Маргарет би могла да се окаже на всяка от планетите. Можеше да е къде ли не и може би все още бе жива.

Както сам той възнамеряваше да оцелее.

След известно време, когато тишината се спусна като похлупак отгоре му, Дейвлин извика:

— Хей!

Заслуша се в ехото на един свят, на който вероятно никога не бе прозвучавал човешки глас. Не получи отговор и извика още три пъти, след което реши да не привлича повече вниманието върху себе си.

Докато проучваше обстановката, не откри нито вода, нито нещо за ядене. Неравният пейзаж, кликиските могили, дори цветът на небето тормозеха съзнанието му. Опита се да си припомни материалите на Коликос, които бе прегледал, докато се подготвяше за проучването на Рейндик Ко.

Този свят изключително му напомняше планетата Ларо, където преди почти две столетия бе открила първите кликиски развалини „планетният изследовател“ Мадлин Робинсън. Семейство Робинсън бяха открили и заспали кликиски роботи. Ако Дейвлин срещнеше кликиски робот, можеше да потърси помощ от него. Естествено това можеше и да не е особено разумно, ако древните бръмбароподобни машини бяха убили Луис и зеления жрец и бяха унищожили цялото снаряжение на Рейндик Ко…

Той тръгна обратно към трапецовидната каменна стена — вървеше под бледолилавото небе срещу острия вятър. Мислеше как да изпробва отново системата, без пак да допусне грешка.

Дали тази планета бе Ларо, или подобен, неотбелязан на картите кликиски свят, и в двата случая Дейвлин се бе загубил. Ако всеки символ около трапецоидния каменен прозорец представляваше отделна координата на отдавна изоставена кликиска планета, нямаше как да разбере кой за коя се отнася.

Дори да си спомнеше символа върху плочката, чрез който се бе озовал тук, нямаше никаква представа коя от тях би го върнала при Рлинда Кет на Рейндик Ко.

Би ли се осмелил да се прехвърли наслука някъде другаде? Макар сега да бе оцелял, какво щеше да се случи, ако следващият му избор би бил погрешен? Ами ако се транспортираше до място, където въздухът не може да се диша или където останките са рухнали? Малко вероятно, но не невъзможно. Дали тъкмо това не се бе случило с Маргарет Коликос?

Но пък вече започваше да огладнява и ожаднява.

Огледа транспортала, макар да нямаше никаква представа как функционира. Но генераторът продължаваше да буботи. Всичко изглеждаше непокътнато. Преминаването му явно бе събудило отдавна задрямалата кликиска машина и бе задействало транспортните системи. При загиването на кликиската раса по някакъв начин транспорталите явно бяха превключени в състояние на пауза.

Надяваше се, че и останалата част от мрежата функционира.

Дейвлин не бе нито глупак, нито страхливец. Знаеше, че сам трябва да намери решението. Ако Рлинда Кет не тръгнеше след него, какъвто риск не очакваше от търговката, никой никога нямаше да го намери тук. А без храна и вода нямаше да оцелее кой знае колко дълго.

Най-накрая събра кураж и избра произволна координатна плочка, запомни изображението и я натисна. И щом смътният транспортал задейства, прекрачи в друго пространство.

Пое въздух, преди да е отворил очи. Имаше разлика. Миришеше на развалено и беше сух, но също можеше да се диша. Тук развалините бяха покрити с трупан хилядолетия прах. Стените бяха рухнали. Небесата бяха наситенозелени. Бе истинско чудо, че трапецовидният каменен прозорец продължаваше да функционира.

Явно не беше попаднал, където трябва.

Смразяващ кръвта крясък разкъса пространството, стана по-силен и той видя някакви черни същества да се търкалят презглава. По срутените стени лазеха зловещи насекоми. Два големи колкото юмрук бръмбара изщракаха с крила и полетяха към него; бръмчаха като земни пчели.

Този път Дейвлин активира транспортала — без много-много колебания избра друга координатна плочка и пристъпи през блещукащия плосък камък, преди бръмбарите да са стигнали до него…

Не откри нищо ценно и на следващото място — отново абсолютно пуст кликиски свят без никакви следи от човешки проучвания — вероятно неотбелязана на никаква карта и неизследвана дори от илдирийците планета. Развалините бяха непокътнати. Извика с пълен глас, но отново не получи никакъв отговор.

Така продължи да прескача през портала отново и отново. И да огладнява все повече и повече. Грижливо записваше всяко координатно изображение — надяваше се да състави нещо като карта. Беше ли постъпвала по същия начин Маргарет Коликос, бродейки отчаяно от планета на планета, без да намери обратния път?

Шестото прехвърляне го отведе в горещо безводно място, което му се стори твърде познато. Сигурен беше, че го е виждал в изпратените от Базил материали. А после откри останките от разкопките на Теранския университет. Около някои постройки имаше ограда. Обозначения с тебешир и внимателно разрязани археологични пластове показваха, че екипите са се опитвали да открият останки в изоставения град. Човешки следи.

С куркащ стомах и мъждукащ оптимизъм той закрачи през обекта и намери сметище и няколко забравени дреболии. Но хора нямаше. Доколкото си спомняше, името на планетата беше Пим, доста известен кликиски свят. В по-добри времена и при редовен космически транспорт би могъл да се превърне в значителен археологичен обект, а дори и туристически център, но сега бе пуст.

С огромно облекчение Дейвлин откри автоматична водна помпа. Беше изключена. След около час ремонтиране успя да я задейства и от нея бликна студена вода, истинско съкровище. Той загълта с неописуема наслада. Наплиска лицето си, намокри тъмната си коса, изми се и дори опра ризата си. В една от сградите намери изоставени припаси в таен склад. Макар и с изтекла годност, лагерната храна бе чудесна и възвърна силите му.

Но дори фактът, че знае, че е на Пим, не му даваше по-голяма яснота как би могъл да се върне на Рейндик Ко. Храната щеше да му стигне най-много за ден-два. Не разполагаше с никакви средства за комуникация. Ако успееше да изпрати сигнал за критична ситуация, Базил Венцеслас можеше да го избави, но без наличието на зелен жрец всяко съобщение би пътувало месеци преди да бъде засечено от някой.

Дейвлин се отпусна изтощен. Вече се спускаше мрак. Все пак за първи път през последните най-малко два напрегнати дни — различните планети и времеви зони го затрудняваха да определи със сигурност изминалото време — бе успял да удовлетвори глада и жаждата си. Щеше да се наспи и да възвърне силите си.

Утре щеше да продължи с опитите.