Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за седемте слънца (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Forest of Stars, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 38 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Кевин Дж. Андерсън. Гневът на хидрогите

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ИК „Бард“, София, 2003

ISBN 954–585–469–3

История

  1. — Добавяне

49.
Тасия Тамблин

Хидрогите продължаваха методичното и безжалостно опустошаване на Буунов брод. Бойните кълба напредваха безпрепятствено над покритите с гори пространства и покосяваха с ледени вълни високите борове. Без да бързат.

Тасия Тамблин издигна претоварения си крайцер броени мигове преди връхлитането на сферите. Когато натежалата манта помръдна тромаво, тя се усъмни дали ще успеят да се измъкнат достатъчно бързо. Бойните кълба изкореняваха точно зад тях черни борове, взривяваха магазини и домове, дъскорезници и складове.

Претъпканият крайцер се заклатушка като пияна земна пчела, докато набираше скорост и височина, като едва смогваше да остане извън обсега на разрушенията и обреченото селище.

Натъпкани като сардели в мантата, бегълците не откъсваха погледи от мониторите — гледаха как хидрогите съсипват техните домове, процъфтяващите доскоро дървообработващи работилници, магазините, складовете. Всичко.

Ледените залпове се спуснаха върху езерото. Надигнаха се огромни вълни и замръзнаха неподвижни във въздуха. Земната влага се втвърдяваше в гейзери от пара. Дърветата клюмваха и рухваха. Сгради и конструкции се срутваха за секунди.

Селище Д бе само първото. На тактическите карти имаше много други — точно по посоката на опустошението. Експедиционният флот полагаше главоломни усилия да спаси колкото е възможно повече хора.

— Под нас избухнаха размирици — викна Фицпатрик от селище Ж. — Ако качим още хора, няма да мога да излетя!

Тасия се спусна към източното крайбрежие на студения сив океан. Цялата ескадрила ремори на подполковник Роб Бриндъл летеше като ескорт от двете й страни. Той се обади:

— Командващ, да нападна ли с ескадрилата бойните кълба, или да помогна при евакуирането на други селища?

Тасия отхвърли и двете възможности.

— Със сигурност не можем да поемем повече пътници, а и не разполагаме с безопасно място, където да оставим тези, които натоварихме.

Дори си помисли дали всяка ремора не би могла да поеме по един-двама колонисти в тесните си каюти.

Гласът на адмирал Уилис прозвуча по отворения канал:

— „Юпитер“ е абсолютно пълен. Не можем да качим и един хамстер повече.

Ширналият се отпред океан не предлагаше никакъв подслон и Тасия не можеше да направи нищо, освен да продължава да се отдалечава от врага.

— Адмирал Уилис — каза тя. — Бихме могли да евакуираме още едно-две селища, стига да имаше къде да разтоварим тези бегълци.

— Ако откриеш безопасно кътче някъде върху планетата, Тамблин, обади ми се. Всички искаме да отидем там.

Тасия прехапа устни, докато наблюдаваше как хидрогите продължават да унищожават гъстите иглолистни гори. До този момент врагът помиташе континента с неспирна вълна, като заобикаляше големите вътрешни морета и гигантските езера и се съсредоточаваше единствено над горите.

В момента Пътеводната й звезда не бе особено ярка, но трябваше да опита, въпреки всичко.

— Адмирал Уилис, според тактическите данни противникът, изглежда, е заинтересуван най-вече от горските площи. Доколкото мога да преценя, заобикалят най-големите водни зони. Вероятно бихме могли да отведем бегълците навътре в морето. Хидрогите може да не ни последват.

— Прекалено много необосновани предположения, Тамблин.

— Госпожо, или залагаме на необосновани предположения и стискаме палци, или изоставяме другите колонисти на явна смърт. Това са ни възможностите и няма защо да го крием.

Уилис бе достатъчно объркана, така че й отговори:

— И какво предлагаш да направим с тях, когато излезем в открито море? Просто да ги топнем вътре с надеждата, че ще се разхождат по водата, докато ги качим пак?

Гърлото на Тасия пресъхна — толкова абсурдно предложение й бе хрумнало.

— Всеки кораб на ЗВС носи значителни количества тактическа защитна пяна. Втечненият полимер моментално се втвърдява при допир с вода. Ако го разпръснем върху вълните, можем да създадем обширни платформи. Можем да ги използваме като временни подслони, подобно на огромните айсберги или животоспасителните резервати.

— Ей на това му се вика налудничава идея… — изцвили Фицпатрик.

Уилис го прекъсна с рязък кикот:

— Но дяволски находчива. Дали ще се получи?

— Можем да се отдалечим на десетина клика от брега и да започнем да изливаме пяна, за която хората да могат да се държат. Ще разтоваря моите бегълци и ще освободя палубите. И ще се върна да натоваря нови бегълци. Всички останали кораби могат да направят същото, адмирале.

— Ще е голяма бъркотия, но може би е единственият шанс за другите колонисти да оцелеят — отвърна Уилис. — Действай, Тамблин.

Щом Тасия полетя ниско над водната повърхност, Роб Бриндъл се обади по вътрешния канал:

— Трябваше да си държиш устата затворена.

— Кажи го на всички, които ще спасим.

Единствената й надежда беше интуицията й да не я е подвела. Идеята действително беше идиотска.

Спусна мантата ниско до спокойното плитко море и с отекващ глас, превъзмогващ врявата на бегълците, обясни какво предстои да направят.

Колонистите от Буунов брод не бяха особено въодушевени от плана й.

Лепкавата материя потече върху вълните като тесто за палачинки, разля се и се втвърди. Тасия не можеше да слуша обезумелите вопли на бегълците. Бяха ги нападнали, след това неочаквано ги бяха спасили, а сега ги захвърляха върху водата. Там щяха да са абсолютно уязвими за атаката на хидрогите, дори без покрив над главите.

Но друг начин нямаше, освен обричането на повече от деветдесет процента от населението на планетата на сигурна смърт.

Входът на товарната палуба зейна и бегълците заскачаха неохотно върху меките нестабилни острови. Няколко души се подвоумиха на люка, уплашени да скочат от няколкото метра височина върху негостоприемната зеленикава мармаладена повърхност, но задните ги избутаха напред. Стотици спасени колонисти се замятаха като леминги. Долу бързаха да се изправят върху клатушкащата се маса и да се отдръпнат от водопада от тела.

Гласът на Тасия гърмеше по вътрешните канали:

— Всяко забавяне е за сметка на живота на други колонисти. По-бързо!

Изпрати сержант Зизу и екипа по сигурността, въоръжен със зашеметяващи оръжия, да се уверят, че всички бегълци са напуснали кораба съгласно заповедта. Гласът й се посмекчи:

— Не се притеснявайте. Веднъж вече ви спасихме… Ще го направим пак.

Две други манти долетяха ниско над водата и почнаха да разпръскват защитна пяна, която се втвърди в гъбести платформи. Всеки от миризливите полимерни салове можеше да побере стотици евакуирани. Спасяването протичаше с рекордна скорост.

Хората се блъскаха и падаха. Тасия не искаше да мисли колко кости са счупени — надяваше се хората просто да оцелеят, за да се оплакват след това от страданията си. Водата се плискаше по краищата на обширните въртящи се салове. Хората стояха на групи, втренчени ужасени в мержелеещите се брегове, където хидрогите продължаваха да опустошават сушата.

На частите по сигурността се наложи да зашеметят трийсетина обезумели бегълци и да ги изтърсят във водата. Тасия наблюдаваше лицата на колонистите на командните екрани и виждаше, че много от тях са загубили надежда. Останал им бе единствено инстинктът да оцелеят — до следващата секунда.

Нареди да се издигнат, още преди люковете на товарния хангар да са затворени, да направят кръг над саловете и да полетят с максимална скорост обратно към сушата. По връзката за спешни случаи чуваше отчаяните вопли от селище Д, следващото по пътя на яростната вражеска атака.

— Имайте готовност — предаде тя. — Пристигаме.

Но пристигаха и хидрогите.