Кевин Андерсън
Гневът на хидрогите (130)

128.
Отец Рейналд

Световните дървета на Терок загиваха. Новината се разпространяваше светкавично между разпръснатите из Спиралния ръкав зелени жреци.

Но никой не беше в състояние да се притече на помощ навреме.

Татуираният зелен жрец вдигна очи към Рейналд и по мрачния му израз той моментално разбра смисъла на полученото съобщение.

— Според Клидия и Натон най-близкият боен кораб на ЗВС е на един ден път дори при максимална скорост.

Едно бойно кълбо се понесе над гората като метеор, разпръсквайки ледени вълни. Балдахинът на световните дървета потъмня и запуска тънки бели струйки пара, които замръзваха като призраци. Двамата зелени жреци до Рейналд рухнаха на колене, неспособни да понесат мъките на световната гора.

— Нищо друго ли не могат да направят дърветата? — попита Рейналд. — Щом хидрогите са техни древни врагове, значи някога са воювали успешно с тях. Как са успели да се защитят?

И стисна един лист, сякаш би могъл да влезе в контакт със съзнанието на гората чрез силата на волята си.

— Да — промълвиха жреците в зловещо съгласие, — време е за удар.

Някаква бликнала наново енергия мина през гъстата гора, щом огромното обединено съзнание на дърветата се напрегна, съсредоточи силите си и породи живото си оръжие.

Стволове зейнаха и се видяха грамадни купища твърди като желязо черни сачми с големината на юмрук. Щом летящото бойно кълбо се приближи, унищожавайки върховете на дърветата с вледеняващите вълни, дърветата замятаха пороища от черните снаряди, покрити с гъст лепкав сок.

Семенните сачми се вдигнаха във въздуха като пясъчна буря. Затракаха оглушително по корпуса на кълбото. Лепкавият сок ги прикрепи към извития корпус… и те успяха да пробият диамантените стени и се взривиха.

— Как е възможно семе да прояде такава броня? — възкликна Рейналд.

— Корените на дърво могат да съборят планини, ако разполагат с достатъчно време — отвърна единият жрец.

— Но ние нямаме толкова време.

Пред погледа на Рейналд вътрешността на най-близкото бойно кълбо се промени, изпълни се със сумрак и сенки… зелени сенки. Възлестите израстъци набъбнаха в изумителна маса от горска растителност, яростни корени и стъбла, и разтварящи се с невероятна жизненост листа. Бойното кълбо се люшна, завъртя се и се понесе без посока.

След което се взриви в небето. Сгърчената растителна маса разцепи сферата сред белезникав облак от изпарения. Хидрогът рухна върху парче изпепелена гора и новата растителност се нахвърли върху опустошената земя, забивайки корени в нея.

Второ поразено от семената кълбо се заби във върховете на дърветата. Останалите сфери се вдигнаха по-високо, извън обсега на черните сачми. И продължиха да сеят разруха.

Тъй като вече не можеха да достигнат хидрогите, световните дървета предприеха акт, доказателство както за несломима жизненост, така и за капитулация и отказ от надеждата за спасение. Стволовете отново зейнаха и изстреляха още семена, но този път черните сачми се разпиляха върху горския килим като скъпоценни камъни, стаили надеждата, че може пак да израстат.

Само че нищо не можеше да помогне на терокските жители тук и сега.

Щом съзнанието на световната гора направи своя избор, хората под балдахина й осъзнаха, че подобни мерки са последната й надежда. А щом дърветата бяха обречени, човешките същества оставаха без шанс да оцелеят.

Рейналд изкрещя от безсилие срещу извънземните врагове. Не виждаше никакъв начин да спаси дърветата и народа си…

И тогава, прекосявайки небосвода като оранжева комета, се появи блестящо огнено кълбо. Яйцевидна маса сред нажежени до бяло пламъци, която направи маневра, променяйки курса си, и се насочи директно срещу бойните кълба. Огненото видение се движеше, сякаш бе самоуправляващ се кораб или разумно същество със собствена воля. Зад него се носеха още десетки такива огнени кълба — като рояк пламнали стършели — и всяко се бе насочило към конкретна мишена — бойна хидрогска сфера.

— Какви са тези? — попита Рейналд. — Какво искат?

Първото огнено кълбо порази една от сферите с ослепителен залп. Пламъците обгърнаха в задушаваща огнена прегръдка диамантената сфера и тя потъмня. Поразеното бойно кълбо отвърна със синя светкавица, която одраска пламтящия нападател. Но огнената топка запрати втори, а след това трети блестящ залп с все по-интензивна мощ и корабът на хидрога се разцепи.

От него бликна струя сгъстена под високо налягане атмосфера и диамантеният корпус се пръсна на парчета.

Елипсовидното огнено кълбо продължи да обстрелва сферата, докато тя не рухна върху горския балдахин.

— Това са фероуите — каза един от зелените жреци, едновременно въодушевен и уплашен.

Още и още огнени кълба връхлитаха хидрогите и ги унищожаваха мигновено. Замаяни, бойните кълба най-после прекратиха яростната си атака срещу световната гора.

Сграбчил един клон до себе си, зеленият жрец се разкрещя:

— Фероуите нападат по цялата планета! Отблъскват хидрогите!

Пламтящите нападатели продължиха да изстрелват нови потоци пламъци, но те отскачаха от кристалните корпуси и обливаха беззащитната гора като лава. Огнените езици попадаха върху съсухрените и омаломощени от ледените вълни на хидрогите клонки и стъбла, те се подпалваха и огънят започна да се разраства.

— Тези неща може и да нападат хидрогите — обади се Рейналд, който все още не можеше да проумее какво точно представляват фероуите, — но могат да направят не по-малко поразии.

Зеленият жрец сведе поглед.

— Тази битка предхожда човешката цивилизация с хиляди години, а непостоянните фероуи са сменяли позицията си много пъти.

Световната гора също не изглеждаше особено въодушевена от намесата на новите воини.

Бойните кълба полагаха усилия да се защитят и мятаха все повече светкавици. Плътните облаци пара от ледените вълни обградиха една от огнените капсули, изгасиха пламъците и тя рухна от небето като ледена буца.

От кръстосания огън в небесата към дърветата продължиха да отскачат огнени езици. Още и още бойни кълба се срутваха върху горския килим. Съсухреното бойното поле постепенно се превърна в плъзнал във всички посоки пожар. Титаничната битка на стихиите продължаваше да се вихри в небосвода.

В основата на гората съскаха по-малки пожари и пламъците подскачаха към кората на световните дървета. Огнената стихия помиташе шубраците и ставаше все по-силна и по-яростна. Терокците, които бяха напуснали червейните кошери и гъбените рифове, сега се изправиха пред връхлитащите ги пламъци.

Кондоровите мухи прелитаха от дол инка към дол инка и от храсталак към храсталак, усетили настъпващата опасност, но не можеха да избягат. В небето се стрелкаха обезумели уайверни. Някои от чудовищните драконови мухи дори нападаха бойните кълба в самоубийствени набези.

Млади мъже прелитаха насам-натам с въздухоплъзгачи, за да избягат от пламъците. Въздухоплъзгачите ставаха само за забава, но сега младите пилоти качваха и бегълци в отчаяните си усилия да отведат оцелелите надалеч от огнения вал.

Щом пожарът обкръжи централното селище в гъбения риф, Сели, най-малката сестра на Рейналд, скочи от един балкон и запълзя по близкия клон. Успя да запази равновесие благодарение на уроците по дървотанци, но усещаше надигащите се вълни от жега и пушека на все по-силно разгарящия се пожар. Ужасена осъзна, че не може да слезе на земята: пламъците вече се катереха нагоре по люспестата кора. Сели усети по-скоро безсилие, отколкото страх, че се е озовала в капан.

На края на клона приклекна, стегна мускулите си и скочи върху друг клон. Тупна върху едно жилаво листо, но не можа да избяга от настъпващия огън.

Гладният огън пращеше и съскаше, поглъщайки шубрака отдолу. Сели извика за помощ. Гласчето й потъна във всеобщата шумотевица.

Един млад зелен жрец прелетя покрай нея на въздухоплъзгач, сграбчи тъничката й китка и пъстрите крила от кондорови мухи ги издигнаха нагоре, далече от пламъците. Тя изкрещя в ухото на младия мъж нещо като благодарност.

Плъзгачът се люшкаше във въздуха като пиян, но жрецът продължаваше да се носи напред, търсейки място за кацане. Сели се бе вкопчила в него, за да не падне. Не беше останало почти нито едно безопасно кътче, където да потърсят убежище…

Изправени насред една полянка, Идрис и Алекса наблюдаваха как ненаситните пламъци подскачат от клон на клон като огнен демон. От кадифените застъпващи се дипли на гъбения риф се носеха викове и писъци — не всички бяха успели да избягат…

Хидрогите се завръщаха и огнените кълба на фероуите ги обстрелваха. Една зловеща сфера се приближи и Рейналд изви глава, за да я огледа, стиснал юмруци, сякаш справедливият му гняв можеше да я спре.

Преди да успее да запрати унищожителния си енергиен залп обаче, един фероу се спусна отгоре й. Хидрогът отвърна с вълна от ледена пара, която се блъсна в ослепяващата жега и спря връхлитащото огнено кълбо. Титаничните врагове се вдигнаха нагоре и се завъртяха като обезумели, а около тях полетяха пламъци и струи лед.

Взривната вълна от смъртоносния им дуел се спускаше точно върху Рейналд. Враговете се вкопчиха един в друг във вихрушката на мъртва хватка, без никой да може да надделее над другия.

Накрая рухнаха към дърветата, под които бяха застанали Рейналд и зелените жреци.

Рейналд изкрещя и се хвърли встрани, но бойната сфера и огненото кълбо се блъснаха в горския покров, разсякоха най-горния му пласт и заподскачаха през преплетения листак.

Рейналд затисна очите с ръце. Ревящите пламъци и яростните ледени вълни връхлетяха отгоре му, опустошавайки всичко по пътя си.

След продължила повече от час несекваща разруха фероуите най-после успяха да отблъснат диамантените корпуси. Оцелелите кристални кораби се оттеглиха към космоса.

Без да промълвят нито дума, жителите на Терок не откъсваха погледи от изпълнените с пушеци небеса, в които се отдалечаваха и фероуите. Бяха успели да прогонят хидрогите, но след себе си оставяха голяма част от световната гора в пламъци.

Войната бе станала още по-ужасна.